"The Killing of a Sacred Deer" и трагичните последствия от грешките | webcafe.bg
Filmcafe logo

"The Killing of a Sacred Deer" и трагичните последствия от грешките

лебовскиFilmcafe
09.01.2018, 11:50 (обновена 05.06.2018, 14:31)

Колин Фаръл и Никол Кидман се потапят в главните роли

Още с началната си сцена, в която зрителят в близък план наблюдава туптящо човешко сърце по време на операция, филмът „The Killing of a sacred deer” (Убийството на свещения елен) прави две неща. Първо, ясно показва, че не е за всеки зрителски вкус. Нещо, което в следващите 2 часа се потвърждава.

Второ, дава заявката, че ще оголи човешката душевност по един първичен начин. Но успява ли да постигне това? В края на филма този въпрос остава някак отворен и неговият отговор силно ще варира според конкретния зрител.

А българските зрители най-накрая ще имат възможност да си отговорят на този въпрос. Премиерата на филма е предвидена за 8 юни.

Жанрово можем да опитаме да поставим „The Killing of a Sacred Deer” в сферата на психологическите трилъри, но като повечето независими филми, той е твърде непокорен, трудно да се побира в подобни ограничения и на места залита дори към абсурда.

Режисьорът Йоргос Лантимос (Омарът) ни отвежда в дома на Стивън и Анна Мърфи (Колин Фаръл и Никол Кидман) – двойка лекарил той – сърдечен хирург, а тя – офталмолог. В синхрон с професиите им всичко в техния живот е стерилно – бракът им, разговорите помежду им, отношенията им с двете им деца – момиче и момче, дори и сексът, макар той да е разнообразен с лека доза извратеност.

Еднообразното им, подредено съществуване започва да се променя заради външен човек – странен тийнейджър на име Мартин, който хирургът Стивън е взел под своята опека.

Мартин е олицетворение на вината, която Стивън носи за свои предходни грешки. Но както всяка грешка има своите последствия, така и поведението на тийнейджъра постепенно излиза извън границите на нормалното.

Последствията вече са застигнали Стивън и той е изправен пред тежък избор, за да съхрани по някакъв начин семейството си. А покрай него и част от разсъдъка си.

Напрежението във филма идва от спокойствието, с което Лантимос и неговият съсценарист Ефтимис Филипу разказват своята история. Неизбежната трагедия е на хоризонта и часовникът неумолимо тиктака към нея, а отчачяните опити на Стивън да предотврати слуващото се го изкарват извън равновесие и разбиват градената с години маска на спокоен мъж, представител на може би най-благородната професия.

В сценария на „The Killing of a Sacred Deer” се пресичат множество теми – за отговорността, за грешките и техните последствия, справедливостта и различното разбиране за нея, любовта в семейството и извън него, егоизма и борбата за самосъхранение.

Лантимо и Филипу взимат представата за идеалното американско семейство, добавят капчица хаос в тази привидна идилия и започват да я раздробяват пред очите ни.

Правят го достатъчно добре, че да се опиташ да се поставиш на мястото на персонажите, да се запиташ какво би предприел ти в тяхната ситуация. В един момент обаче поведението на членовете на семейство Мърфи излиза извън рамките на логичното. Очевидни възможности се пропускат, а историята инатливо продължава по вече зададената посока.

Монотонните, роботизирани диалози и явната неадекватност в поведението на някои от персонажите вероятно имат своята висша цел, която обаче убягва. Бидейки в много лека степен базиран на трагедията на Еврипид „Ифигения в Авлида“, сценарият може би се опитва да придаде на филма именно това усещане - за древна, чисто човешка трагедия. Необясненият свръхествествен елемент и музиката подсилват това усещане.

Това обаче по никакъв начин не спестява раздразнението от разочароващия финал, в който борбата в някаква степен е обезсмислена, а с нея и двата часа, прекарани в гледане на филма.

Изненадата е още по-голяма, когато разбереш, че филмът е носител на наградата за най-добър сценарий на фестивала в Кан през 2017 г.

За някои може да е дразнещ и визуалният подход на Лантимос, свързан с постоянно приближаващите се кадри и неспирното следене на героите, накъдето и да поемат. В началото това те „вкарва“ в живота на семейство Мърфи, но в един момент става прекалено, повтаряемо и някак задушаващо.

Актьорският състав обаче се справя похвално добре. Години след най-касовите си филми Колин Фаръл (Александър, Зов за завръщане, Телефонна клопка) много по-успешно влиза в драматични роли в независимото кино. „The Killing of a Sacred Deer” е пример за това. От гъстата брада, през запуснатата физика на застаряващ американец с доходоносна професия, до плавната трансформация от спокойствие към безнадеждност – Фаръл напипва пулса на персонажа си и е една от причините да си струва да изгледате филма.

Никол Кидман е почти толкова убедителна като грижовна майка, но за това вина има и нелогичното на моменти поведение на персонажа й.

Особено интересен е случаят на Бари Киоугън (Дюнкерк), който играе младият Мартин – изворът на проблемите за семейство Мърфи.

Присъствието му в сцените е толкова смущаващо за зрителя, колкото и за други герои. Обсебващото и психопатично поведение, комбинирано с привидното външно спокойствие, засилват антипатията ти към Мартин. И то до такава степен, че сами да му пожелаете лошото въпреки на пръв поглед обяснимите му мотиви.

„The Killing of a Stranger Deer” започва интригуващо. Бавно, без да бърза те потапя в действието си, позволява ти да опознаеш персонажите и в един или друг момент те кара да потръпнеш от случващото се на Стивън, Анна и децата им.

Но след края на филма остава един голям въпрос „защо?“ и чувството, че в привидната справедливост за един персонаж са били ощетени логиката и самия зрител.

А може би през 2017/2018-а ни е по-трудно да разберем (древно)гръцките трагедии.

Oще: the killing of a sacred deer  бари киоугън  йоргос лантимос  колин фаръл  независимо кино  никол кидман  трилър  убийството на свещения елен 


Още от Кино

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 14.04.2017, 10:49

2 violatоr | 09.01.201814:50

Подобна схема като "Mother" на Аронофски. Символизъм по митология. Тук даже има буквален жокер в скрипта.
Като цяло - слабичко. Особено края. Дъвка за псевдо сноби, които да търсят под вола теле в символиката и да има да се плюнчат по него 1-2 години, докато го схванат. Нивото е ниско, като изключим играта на Barry Keoghan, която е стъписваща.
След второ поредно разочарование от Йоргос Лантимос, вече съм сигурен, че шедьовърът "Dogtooth" е бил просто случайност. 
Силно се надявам да се скарат за нещо с Конлин Фарел, за да се отървем от натрапчивото му присъствието във филмите на гърка занапред.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 10.05.2014, 13:26

1 lulu | 09.01.201812:43

"Дюнкирк"???
Сериозно?
Преписали сте го без да посочите от къде статията, но с превода малко...
   

оценка

+0 -0