Националният отбор на Белгия има бронзови медали от Световно първенство във витрината си, както и предана подкрепа и признание от мултикултурното население на страната.
Но не е ли време тази група от елитни футболисти с невероятен талант да се докаже с титла от голямо първенство? Евро 2020 им предлага пореден шанс за това, а "червените дяволи" влизат в турнира като едни от фаворитите.
Разбира се, не им е за пръв път да са с такъв статут - сред фаворитите бяха и преди три години на Мондиала, когато отпаднаха на полуфинала от Франция.
Сблъсъкът беше сред знаковите на първенството, същински финал преди финала между равностойни отбори, пълни със звезди, които знаеха, че ако спечелят, най-вероятно ще вземат и титлата.
Защото от другия поток щеше да ги очаква изтощеният тим на Хърватия, изненадващите герои на шампионата, за които обаче последното препятствие щеше да се окаже най-трудно. Затова, когато Белгия и Франция излязоха един срещу друг в Санкт Петербург, съществуваше усещането, че играят за трофей.
И както подобава на един финал, всичко беше решено от малките детайли.
Един удар с глава на Самуел Юмтити след изпълнение на корнер от Антоан Гризман се оказа разликата между двата състава.
Преди това в турнира белгийците бяха демонстрирали, че са способни на магически футбол в определени отрязъци и бяха отстранили Бразилия, но Франция знаеше, че трябва да изиграе изключително хитро и предпазливо мача си срещу тях, за да вземе своето.
На финала "петлите" надвиха сравнително лесно Хърватия, за да вдигнат купата, преди това пък Белгия превъзмогна разочарованието и спечели срещу Англия в малкия финал, за да завърши позитивно първенството.
Третото място донесе удовлетворение и добро настроение, но докато Франция прибави нова звезда към емблемата си, днес Белгия се намира в странна ситуация в началото на участието си на Европейското първенство.
Преди три години белгийците играха финал, който не беше финал и бяха най-добрият тим, който не се оказа наистина най-добрият. Имаше и празненства, но не и купа.
Още от септември 2018-а, малко след края на Световното, чак до днес, Белгия неизменно е национален отбор №1 в ранглистата на ФИФА. Близо три години. Но за това постижение трофей не се връчва, а тимът е единственият в историята, който е оглавявал ранглистата без никога да е бил световен или континентален шампион.
Разбира се, говорим за скромна във футболно отношение нация без големи постижения в този спорт. Преди Мондиал 2018 тя можеше да се похвали с едно второ място на еврофинали и едно четвърто на световни.
Но бегъл поглед върху настоящия състав говори, че това би трябвало да е кандидат за титла във всеки един турнир, в който участва. Белгийската селекция е съставена от играчи, доказали се в големите пет първенства на Европа - това е златно поколение от звезди, изградени по едно и също време в страна с население от едва 11.5 млн. души.
С играчи като Кевин Де Бройне, Ромелу Лукаку, Еден Азар, Дрис Мертенс, Юри Тилеманс и Яник Караско е логично да очакваме красив, техничен, атакуващ футбол, но звездите не са само в средата на терена и атаката, а във всяка линия.
Тома Мюние, Тоби Алдервейрелд и Ян Вертонген са част от големите имена в защита, а на вратата е същински властелин като Тибо Куртоа.
За страна с футболното минало на Белгия трето място с красив футбол може да е достатъчно, но за тези футболисти моралните победи няма как да стигнат - трябва да се докажат с титла с националния отбор, която да ги превърне в истински легенди на белгийския футбол.
Те са достатъчно добри, за да я спечелят, а Евро 2020 и Световното първенство в Катар догодина са може би последните шансове за ядрото на този състав.
Как въобще успя белгийският футбол да създаде такива играчи през последните години?
Голмайсторът на Интер Ромелу Лукаку разказва, че семената на промяната са посадени някъде около 2000 г., когато Белгия беше домакин на Европейското първенство заедно с Нидерландия, но успя да спечели само един мач.
Покрай първенството и засиления интерес към играта, клубовете започват да работят заедно с футболната федерация по съставяне на железни стандарти за развитието на талантите, а в същото време се координират и с училищата, за да осигурят повече време за тренировки на младите играчи.
"Направиха програма за гимназистите - да можеш да ходиш на училище, но да тренираш още сутринта, после да отиваш в клас и накрая да тренираш със своя отбор вечер", разказва Лукаку.
"Това направи Андерлехт за мен. Живеех в Антверп, докато станах на 14, но после ни дадоха апартамент в Брюксел, преместихме се и започнах да ходя на училище в Брюксел и да тренирам два пъти на ден. Прогресът, който претърпях на 14 и после на 15 беше направо невероятен. Станах съвсем различен играч".
Втората голяма фаза от израстването на белгийския футбол настъпи, когато изградените по този начин таланти започнаха да си печелят трансфери в големи чуждестранни клубове, предимно от Висшата лига.
Венсан Компани (също започнал от Андерлехт) премина от Хамбургер в Манчестър Сити, Томас Вермален беше купен от Арсенал, Вертонген от Тотнъм. Маруан Фелайни премина от Стандарт Лиеж през Евертън, за да стигне до Манчестър Юнайтед.
Тези футболисти доказаха, че им подхожда да се състезават на най-високо ниво и пътят беше отворен за техни по-млади сънародници. Скаутите вече оглеждаха с особено внимание белгийските таланти - и въртележката се завъртя.
Излишно е въобще да изреждаме в какви клубове играят белгийските звезди днес. Само двама от сегашния състав на селекционера Роберто Мартинес са от местното първенство, деветима са от Висшата лига, четирима от Бундеслигата, двама от Серия "А", трима от френския елит, трима от испанския.
Те знаят какво означава да играеш под напрежение и да се бориш за трофеи - и когато се съберат в националния тим амбициите им не са по-скромни.
Всички съставки са налице за успешен рейд на Евро 2020. Началото е в събота вечер от 22:00 срещу Русия в Санкт Петербург, където беше и онзи злополучен полуфинал срещу французите.
В група B са още Дания и дебютантът Финландия, а от Белгия не се очаква нищо различно от оглавяване на групата и атака на трофея.
Но напрежението е все по-голямо върху застаряващото ядро на отбора.
10 от избраниците на Мартинес вече са навършили 30 години, а Де Бройне ще ги навърши по време на осминафиналната фаза, така че големите турнири пред тях не са много.
По-малкият брат на Ромелу - Джордан Лукаку, осъзнава, че Евро 2020 може да се окаже даже последен шанс.
"Всички все още са разочаровани, че загубиха онзи мач срещу Франция", смята Джордан. "Не бях изненадан, че победихме Бразилия, но усещането ми беше, че подходът на Франция беше преди всичко да ни спре, а не да ни надиграе. Естествено, те имат и футболисти от световна класа".
"Знаем, че сме добри и че можем да бъдем даже страхотни, но трябва да излезем и да го докажем като спечелим титла. Ако бяхме победили Франция, смятам, че щяхме да го направим още тогава, така че си е нещо, за което да съжаляваме".
"Човек осъзнава, че хората разчитат на него и съществува такова напрежение, но понятието "златно поколение" идва повече от фенове и медии. Сега напрежението може и да е в повече, защото времето вероятно изтича за тази група играчи".
Джордан Лукаку изигра осем мача с екипа на Белгия и беше част от състава, достигнал четвъртфиналите на Евро 2016, но вече не е в националния и наблюдава Белгия отстрани.
Неговият батко, от когото се очакват головете след големия му сезон в Интер, също осъзнава какъв е залогът на тези еврофинали.
"Очакванията и нашите амбиции вървят ръка за ръка, защото и ние искаме това, което хората очакват от нас. Такава е амбицията ни", уверява Лукаку.
"Мисля, че направеното от играчите, от този отбор, вече е част от историята на Белгия. Но ако искаш да оставиш следа в световния футбол, тогава трябва да спечелиш".
