Лорън Уайзбъргър е майсторка на чиклита и „Дяволът носи Прада“ не е изключение от това правило. Романът е остроумен, чете се с лекота, но липсват емоциите и нюансите, които Мерил Стрийп и Ан Хатауей вдъхват на героините си. Дори писателката признава, че екранизацията прави куп детайли от сюжета много по-добри.
Сходен е случаят с романа „Престиж“ на Кристофър Прийст – чудесна книга, най-вече заради епистоларния си стил, който я прави достоверна и лична. Описанията на триковете и подготовката им са забележителни и Кристофър Нолан не ги пести във филма си. Режисьорът успява да надгради, като сериозно променя някои моменти и разчита на възможно най-добрия каст в лицето на Крисчън Бейл и Хю Джакман.
Писателят Робърт Харис ни отвежда зад кулисите и в мрака на папския конклав и разкрива мръсни тайни, които мнозина не са и подозирали. Романът е дълбок, не пести нищо на читателя, само че на места върви мудно и изпада в излишни описания. Режисьорът Едуард Бергер не спестява нищо от необходимото, а Ралф Файнс, Стенли Тучи и Изабела Роселини правят филма по-добър от книгата.
Тук разликите са силно осезаеми – Фицджералд пише новела с разсъждения върху живота, младостта и стареенето, докато режисьорът Дейвид Финчър разгръща сюжета до филм от почти три часа. Екранизацията е емоционална, затрогваща и, честно казано, стиска за гърлото всеки, който се грижи за възрастни роднини до последния им час.
В книгата на Матю Куик почти всичко се върти около Пат – героят на Брадли Купър в едноименния филм. Писателят разнищва сложната, ранима и наранена психика на героя, който търпи неприятност след неприятност и се чуди как да оцелее. На екран Купър и Дженифър Лорънс вдъхват изцяло нов и различен живот и са почти равносилни партньори в сюжета. А Лорънс съвсем заслужено отнася и „Оскар“ за ролята си.
Авторката Кристин Льонес пише „Пленени небеса“ повече като психологическа драма, елементите на черен хумор са пестеливи. Романът с оригинално заглавие Caging Skies набляга силно на историческия контекст и моралните дилеми, които хитлеристка Германия създава. Тайка Уайтити режисира „Джоджо заека“ като черна комедия, в която хитро вмъква посланията си и му се получава по-силно от книжния оригинал.
Невил Шут пише „На брега“, ужасен от Студената война и предвкусващ ядрена война. Романът му обаче се получава лаконичен и като че ли лишен от чувствата, които би трябвало да бушуват при ядрен апокалипсис. В модерната екранизация от 2000 г. режисьорът Ръсел Мълкахи изкарва всичко това пред очите на зрителя и то действа като силен шамар, който се помни и след финалните надписи.
