Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Краят на живота" - дневникът на една майка от Източна Гута

Хотари и децата й се крият с дни наред от бомбите Снимка: Facebook @ Nivin Hotary
Хотари и децата й се крият с дни наред от бомбите

В продължение на месец Ниви Хотари, малкият й син и дъщеря й живеят в мазе в Източна Гута, докато се крият от бомбардировките и обстрела от режима на Асад и Русия. На 16 март Хотари и нейните деца са принудени да напуснат своя дом и да се преместят в нов бункер с неуточнено местоположение.

Хотари публикува своя дневник във Facebook. Syria Direct публикува превод на някои от записите в него на 20 март, а тя казва пред изданието как постоянно се мести в различни градове и укрития заради тежките условия. Движението създава огромна опасност, но са принудени да правят това след денонощния обстрел и сухопътна инвазия в Гута.

Съществуването в мазето-убежище дава усещането за край на живота - миризмата на почва, тъмнината, контрастът между сенките и светлината. Отвъд врата обстрелът от режима и Русия продължават.

Дневникът

22 февруари: Прозорецът

От малък прозорец в груповата затворническа килия, мазето, гледам към света! Небето е толкова далеч и толкова трудно видимо, закрито от изтребители, МИГ-ове, военни смолети и бомбардировачи. Прогнозата за времето е пълна с "бъчвови бомби" и ракети, със силни превалявания от шрапнели.

Отвъд този малък прозорец знаем, че има нова зора и че ще дойде известно облекчение след тази криза. Смеем се на неща, които не са смешни, помним приятните мигове, които сме изживели. Смеем се и плачем. Страхуваме се, и после очите ни поглеждат отново към този прозорец.

Този прозорец ни носи въздух за дишане и прах и шрапнели от офанзивата.

Времето минава и очите ми са фокусирани в него. Много деца около мен гледат към него. 4-годишно дете повтаря една и съща молитва отново и отново, с невинния си детски глас: "Господи, запази ни от тях". То закрива уши с малките си ръце всеки път, когато чуе звука на бомбардировките. Звукът не спира, и миниатюрните му пръсти не помръдват.

Виждам го как заспива, изтощено, все още закрило уши с ръце. Когато спи, ръцете му се отпускат надолу, несъзнателно. После бъчвова бомба го събужда със звука на ужаса.

22 февруари: Задържани

Задържани в този затвор, под домашен арест, се смятаме за благословени, ако имаме шанса да се храним веднъж дневно. Повечето къщи са разрушени. Дори преди това не можехме да съхраняваме храна. Улиците са пусти, няма отворени магазини или пазари.

Задържани... нощите и дните се превръщат в едно. Тук в мрака сме прокудени от съществуването. Дните са мрачни, а нощите разкриват стотици слънца, падащи над нашия град. Задържани... знаем, че нашето престъпление е, че сме искали свобода, но не знаем присъдата.

Задържани... изтезават ни по толкова много начини. Например почивката. За толкова много хора в това малко мазе сънят е забранен. Ракетите на режима падат на всеки десет минути, с което гарантират, че никой няма да може да спи.

Задържани... дори най-простите неща са предизвикателство като измиването на ръцете. Винаги чакаме, докато бомбардировките утихнат поне малко. Това мазе не е оборудвано за скривалище. Спим и седим на купчини камъни и пръст.

Задържани... всички ние сме облечени в най-хубавите си дрехи. Тук сме със семейства, които не познаваме, и си мислим, че ако умрем, искаме да изглеждаме добре, когато ни открият.

Задържани... опитваме се да спим, но е толкова претъпкано, че лягаме едни върху други. Така се и топлим. Много е студено и нямаме достатъчно одеяла. Тук долу нямаме право на визити, не можем и да излизаме, дори до съседната сграда.

Ако прекарам целия си живот в разкази за това мазе, пак няма да е достатъчно. Всички мазета в Източна Гута са се превърнали в концлагери. С всичко случващо се, все пак успяваме да се смеем и живеем... дори и без причина. Искаме светът да научи, че хиляди затвори са по-лесният избор за нас от това да си тръгнем.

Намерете начин да спрете това принудително изселване.

1 март: 11 дни в мазето

Виждала съм го адски много пъти в сериали и филми... Задържани или останали на някой остров, хората правят драскотини върху нещо, за да помнят коя е датата. Сега започвам да разбирам какво означава да живееш изолиран от света.

Сега съм сигурна, че ако не обозначаваме всеки изминал ден върху стената, със сигурност ще забравим колко дни сме били долу. Това би означавало да се чувстваме напълно изгубени под режима, Русия и скритите ни пазители от ООН.

Открих две цели в живота си: първо, да постигна свободата, която поискахме чрез седем години на изтезания, изселване и избиване на нашия народ, разрушението на страната от нейния управник и държавите, които го подкрепят.

Второ, да разкажа на целия свят, че ние започваме да говорим. Ние сме хората, живеещи в най-несправедливия, корумпиран и деспотичен режим. По-рано никой не възразяваше и не се съпротивляваше, защото това не водеше до нищо повече от задържане и смърт.

Има политически затворници, които са изчезнали преди повече от 10 години. Някои все още са живи, и отказват да умрат въпреки изтезанията. Властта се предава от баща на син, въпреки че уж живеем в президентска република. През 2011-а група граждани решиха да поискат свободата на словото си... и правото да избират правителството, което ги представлява... и край на корупцията.

Хората във властта взеха решението да спрат това движение за свобода на всяка цена. Но това, което е наистина странно, е мълчанието на всички държави за геноцида, който се случва с нас. Ние сме граждани в Източна Гута, попаднали в пълна, смазваща обсада през последните пет години.

Режимът не спира да ни обстрелва с всякакви видове оръжия, дори тези, забранени от международната общност... да, дори и след взетото решение за прекратяване на огъня. Те не спират да извършват тези престъпления, всеки ден има все повече мъртви... и ранени.

Искам да кажа на всички, които четат моите думи, че ако да искаш свобода не е престъпление... работете заедно, ежедневно, бъдете пред централата на ООН. Умолявайте ги да се размърдат, незабавно, за да спрат обстрела над нас... и да сложат край на тази обсада.

Кажете им, че не искаме да напускаме домовете си. Не искаме да ставаме бежанци. Обичаме родината си и не можем да я напуснем. Покажете им масовите убийства, които режимът и Русия извършват сред нас.

Не мълчете. Вашето мълчание означава край за нас. Умолявам ви, не бъдете участници в нашата смърт.

Единадесет дни в мазето.

6 март: Безмълвна революция

Не знам кога започна революцията, никой не може да посочи точен момент. Безмълвна революция съществуваше в сърцето на всеки студент, на който беше отказано място в училище, само за да бъде заменен от студент, имащ връзки с някой в режима.

Безмълвна революция съществуваше във всеки човек, който искаше да стартира свой бизнес, но се оказваше принуден да плаща на хора с връзки с режима.

Безмълвна революция съществуваше в сърцето на всяка майка, чийто съпруг, син или брат беше хвърлен в затвора от режима за десетки години и беше принудена да търпи това безмълвно, тъй като те бяха политически затворници.

Безмълвна революция съществуваше в сърцето на всяко дете, което се боеше, че и стените може да го чуят. Не е важно за нас да знаем деня, мястото или точния човек, започнал революцията.

Това, което има значение, е, че тя не спира, защото ако тя спре, поколения ще бъдат принудени да живеят без достойнство, неспособни да вдигнат глава. Всички носеха в себе си малко семенце на революция, посято там от корупция и страдание. Сега е наш ред да отстояваме достойнството си.

Русия, Иран и режимът знаят, че ако успеят да смажат революционерите от Източна Гута, останалата част от революцията с времето ще угасне.

Революцията е вътре във вас, където и да сте... Не допускайте да угасне. Изпращайте писма, събирайте се в името на революцията, продължавайте да се държите. Ще живеем с революцията и празнуваме бъдещия й триумф или ще изоставим мечтата, за да умрем завинаги.

8 март: Денят на жената

Това може би е последният ми пост. Катастрофалната ситуация вече е известна на всички. Казахме всичко!

Престъпен режим избива собствения си народ с одобрението и подкрепата на други държави.

Вчера беше неописуемо: хлорни и касетъчни бомби, бъчвови бомби и ракетен огън. Опитаха всичко, за да ни погребат живи в мазетата. Не е останало нищо за казване. Човечността е мъртва в сърцата на тези, които наблюдават безмълвно.

Последното, което искам да кажа на всички хора навсякъде, е, че режимът ни е престъпен, че един ден управниците ще отговарят за всичките си ужасни престъпления, но вашите правителства са още по-престъпни. Те мълчаливо наблюдават и не си и мръдват пръста, за да помогнат.

Те ни обвиняват, че сме терористи и ислямисти, за да облекчат съвестта си! Сирийският режим може да ни избие всичките. Как ще намерите покой в душата си след това?

Поздравявам всички жени на света с Международния ден на жената и отправям съболезнованията ми към нашите жени, че живеят в толкова позорен свят.

9 март: Звукът на слоновете

Много е трудно да се опише звукът на ракетните експлозии или обстрела.

Веднъж, в ранните дни на революцията, когато още бях в старата ми къща, със сина ми си почивахме в средата на деня, когато чух този звук за първи път в живота си, звук като този на слон, звук, който запраща сърцето ти в гърлото.

Това беше първият път, в който Кусай го чу. Тогава беше на шест години. И за Майя беше първи път. Тя беше само ембрион, още беше в мен. За съжаление това нямаше да е последният път, в който щяхме да чуем този звук.

Понякога страхът от това да го чуеш е по-ужасен от страха, който идва, когато наистина го чуеш.

Чух този звук преди няколко дни, когато стоях до вратата на мазето в опит да намеря мобилен обхват. Касетъчна бомба падна и имаше експлозии навсякъде около мен. Една от експлозиите беше само на метър от вратата на мазето. Видях голям пламък и чух оглушителен звук. Побягнах надолу по стълбите и огънят ме последва.

Отново и отново, смъртта идва на посещение и после си тръгва. Отново и отново, ние отказваме да оставим надеждата ни да умре. Една нощ, не толкова отдавна, ракети падаха някъде наблизо. Напрежението от експлодиращия метал те разтърсва.

Дори и да разрушат цяла Сирия, тя ще остане наша. Тя няма да принадлежи нито на рода Асад, нито на Русия. Само ако можеше поддръжниците на Асад да го разберат.

Сирия принадлежи на свободните хора от Дамаск и околните райони, на свободните хора от Алепо, Хомс, Хама и Идлиб, от Латакия и Тартус, от Деир е-Зор, Рака, Ал Хасака и Камишли, на свободните хора от Дараа. На свободните хора от Сирия, независимо от вярата им, от техния начин на мислене, диалект или език.

Сега не знам колко дълго сме били в това мазе. Спомням си, че слязохме тук долу в неделя, но не знам коя неделя. Днес е петък. Кой петък обаче - не знам.

Съдният ден: 16 март

Като Съдния ден е... хората бягат и пищят. Хора по пижами и хора с боси крака. Коли, пълни с хора, движещи се с над 100 километра в час.

И аз пищя, като гледам това. Обикновено този тип постове свършват с това да се събудя и да осъзная, че всичко е било само кошмар. Иска ми се да беше кошмар. Само че не е. Дните ни са по-ужасни от кошмари

Бягам, докато държа ръката на моята дъщеря, очите ми са насочени към моя син. 5-годишно момиче плаче и крещи: "Кажи им, кажи им да не ни убиват!". Но нямам отговор, който да я успокои.

Точно над главите ни има хеликоптер и изглежда, че той се върти бавно, докато обсипва района с бомби. Толкова е близо, че би могъл да бъде свален дори и само с куршум от пушка. Чувам куршуми да свистят някъде зад нас, но не мисля, че те са насочени срещу хеликоптера.

Опитахме се да избягаме преди час на улиците и това момиче не спираше да повтаря същото изречение: "Кажи им да не ни убиват!"

Майя се прави на силна. "Мамо, не плаках, нали?" Всъщност тя плачеше, но не съзнаваше, че плаче. Тя продължава да ме пита: "Как можа да оставиш моя син (куклата й) в мазето? Искам си розовата чанта, обичам я".

Майа - дъщерята на Нивин

Бягахме и я уверявах, че Бог ще й изпрати нови, по-хубави играчки. Настоявах, опитвах се да я уверя, че ще й купя по-хубави неща, които тя ще може да избере сама. Но тя не спираше да настоява: "Обичам моя син".

 

Най-четените