Работлив ли е българинът? На този въпрос едни биха казали „да", други „не", а трети може би биха се изкушили да отговорят с ироничното „имало едно време". А имало ли е наистина такова време или това е един от многото ни автомитове с достоверност на приказка?
Някога, някога - в соц времена
Някъде в края на 80-те зарязах кариерата си на DJ и след няколко месеца безработица (кой казва, че тогава нямало?)отидох да работя в ремонтния цех на голям соц завод. Бях на 20 и малко, това беше първата ми работа „в производството" и изобщо. Ще я помня цял живот.
Сутрин отиваме на работа в 8.30 часа. 15 минути се преобличаме, влачим, мърмори ни нещо налникът на цеха, после вземаме торбите с инструментите и потегляме из цеховете на завода. Първата ни работа е да се покрием по ъглите на малки групички и да седнем да си... починем. Зер понеделник е - колегите ми са все възрастни селяни над 40-те от околните села, които цял уикенд са копали, садили и прочие личните си градинки. И идват на работа не да работят, а да си починат и да обменят ценни мисли кой какво направил в къщи. В другите дни - нищо че не е понеделник - всичко е като в понеделник...
Към 9.30 ставаме и оправяме няколко колела на транспортни колички - което всъщност е работата ни. В 10 спираме за официална почивка от 15 минути и отиваме в лафката да закусим. Връщаме се - половин час по-късно - и пак работим малко. Ама повечето време се мотаем, колкото да ни видят, че сме наоколо, а не че работим наистина.
В 12 е време за обяд. Вместо след 30, се връщаме от стола след 45 минути, а понякога и след час. Храната тежи - отново почиваме. По някое време свършваме и малко работа. В 3 следобед пак сме в лавката - да пийнем чайче.
В 4.30 категорично си обираме крушите и се връщаме в цеха, където се къпем половин час, преобличаме се и тръгваме 15 минути преди края на работното време в 5.30, защото порталът на завода е далече, нали.
„Ама как, ако се стегнем, ние ще ги оправим тези колички за 1 ден всичките и после само ще ремонтираме по някоя счупена", предлагам аз след първата седмица. „Млад си, зелен си - клатят глави колегите. - Нали като разберат, че можем да свършим толкова бързо работата, ще ни намерят друга. Я стой тука и си почивай, зле ли ти е".
Зле ми беше. Защото бях на 20 години и исках да живея. А да се живее със заплата от 110 лева не беше никак забавно. Ние ги лъжем, че работим, те ни лъжат, че ни плащат.
Издържах така 3 месеца и се преместих в друг цех - тежко и опасно производство на 3 смени, но заплатите бяха според изкараното и стигаха фантастичните за онова време 400-500 лв. „Младо момче... и много глупаво", отсякоха единодушно бившите ми колеги по повод напускането ми.
В наши дни
Естеството на работата през по-голямата част от живота ми нататък е изисквало сериозен труд - и обикновено съм бил наемен работник до среден мендижър. А и съм обичал работата си.
Никога не съм спазвал такива условности като 8-часов работен ден, 5-дневна работна седмица и прочие. Нормално и колегите ми около мен даваха всичко от себе си - и понякога повече. Цената - в по-късно години някои се разведохме, изпоразболяхме...
Затова винаги съм реагирал остро като чуя работодатели да се оплакват, че нямало качествени кадри и българите не искали да работят, защото били мързеливи. Няма кадри - като искате да са 20-годишни, но с три висши образования, 5 години опит, 3 чужди езика и ако може да ви правят и свирки след работно време - това за позицията чистачка, секретарка или продавачка - и за заплата от няколкостотин лева.
Хората не са тъпи - могат да изкарат една дребна сума и без да превиват гръб цял месец. Просто с трици маймуни не се ловят, а странно - въпросните БГ работодатели никак, ама никак не щат да работят самите те за бизнеса си, искат да са само рентиери от него.
Пак поради работата ми - журналистическа в последното десетилетие - срещам много хора. И започнах да виждам, че нещата всъщност не са черно-бели.
Парите или...?
Не всичко е пари. Или поне така излиза от няколкото примера, които съм събрал по-долу.
Сериозна строителна фирма във времената на бума. Плаща луди заплати - обикновените работници взимат по 1500-2000 лв. Въпреки това страда от два проблема - силно текучество и лошо качество.
Хората си тръгват основно по две причини - едната е, че конкурентни фирми им предлагат даже повече (!). Другата е, че... не им се работи. Обикновено постъпват на работа тук заради някакви кредити, дългове или желание да съберат някаква сума за издръжка или лечение на близък например. Мнозина са от провинцията. В мига, в който достигнат целта си, си вземат шапката и се прибират по родните места. Софиянците пък се местят на далеч по-нископлатени длъжности, на които могат да си клатят краката. Логиката на всички е „желязна": „Защо да работя много, като мога да не се напъвам и да си живея живота!"
Колкото до лошото качество - дори и срещу тези пари работниците не се претрепват от работа. Логиката им е: „Аз без да се напъвам ще взема 1500 лв., защо пък да се мъча, за да взема 2000!" Ето случай, в който високото заплащане е демотивиращо, при намаляването му работникът бяга при конкуренцията, но и тук и там работи все малко и калпаво. Споделено от приятел: качеството на строителството е такова, че никога не бих си купил нищо от тях!
Друга голяма столична фирма. На собственика му е провървяло и като ларж човек е назначил на работа не просто цялата си рода, но и почти половината от хората от малкия си роден градец - в повечето случаи: на добри и дори неоправдано високи заплати. След първоначалната благодарност, тези хора бързо свикват с работата, започват да я приемат не просто за даденост, а едва ли не като като полагаща им се по право.
В резултат на това постепенно работният процес замира за сметка на социални дейности като клюки, интриги и пиене на кафе. Не стига това, ами „бенефициентите" започват упорито да пречат на инициативите и предложенията за промени на „другите" назначени, които не са от фамилията или града. Те просто защитават нищонеправенето и високите си заплати. В резултат фирмата тихо и кротко умира.
Трета голяма фирма. Собственикът решава да изведе една от страничните си дейности в отделен търговски офис и назначава в него 3 служителки. На втората година от експеримента счетоводството го уведомява, че приходите от дейността след обособяването не просто са паднали драстично, а дори не успяват вече да покрият разходите за офиса. От назначените без друг контрол служителки най-много една „пази офиса", докато другите по цял ден обикалят магазините. И де факто нищо не работят, ама нищо. Шефът решава да ги уволни чак когато се обажда в работно време в офиса и се оказва, че този път там дори няма кой да му вдигне телефона.
Четвърта голяма фирма. В офис, занимаващ се с отчети на документи за лятото е назначена стажантка, докато другите служителки са в отпуска. Момичето открива, че отчетността е водена съвсем немарливо и с голямо закъснение. След първите 1-2 седмици успява да вкарва по 200 отечета на ден в системата, преодолява закъснението и изкарва отчетността в реално време. Което бива забелязано в централния офис.
Стажът на момичето обаче приключва и титулярката се връща. Месец по-късно централият офис се обажда за актуални данни и установява, че за 4 седмици въпросната титулярка е вкарала в системата точно... 5 отчета! Не по 200 на ден, а 5 - за един цял месец! И това е единствената дейност, за която тя получава заплатата си.
Пети пример. Сисадмин в средно голяма фирма. Няма много работа, от време на време някой изревава, че не му работи нещо, но това не е всеки ден. Сисадминът първо започва да закъснява, след това идва късно и си тръгва рано, после започва да не идва някои дни на работа, а накрая просто си седи в къщи и настоява да идва само ако му се обадят, че има проблем. След зачестилите оплаквания, че вечно липсва, когато го потърсят и това блокира с часове работата на администрацията, го уволняват. Собственикът най-после е осъзнал, че ако трябва служителите всеки път да се обаждат някому при проблем и да го чакат по 2 часа да дойде, то ще му струва поне 3 пъти по-евтино да си наеме външна фирма за същото, която ще реагира и в пъти по-бързо.
Мога да дам още стряскащо много подобни примери. Но е излишно. Да се върнем на въпроса.
Работлив ли е българинът или това е само мит?
Не знам. Някои българи очевидно не са. Други обаче са. По-важният въпрос тогава е защо е така в един, а иначе в друг случай?
Българинът очевидно не е работлив, когато му предлагаш ниска заплата. И това е проблем не на българина, а на работодателя и на държавата - най-общо казано, - която поддържа безобразно ниска цена на труда. По-лесно е да не работиш за жълти стотинки. И това не е мързел, а здрав разум.
Високата заплата над едно ниво обаче също не е стимул. Особено съчетана с груби мениджърски грешки и липса на контрол - както във всеки от посочениет по-горе примери. И това пак е проблем на работодателя, а не на работника. Не е луд който яде зелника, а който... знаете.
Добре, обаче при определени условия българинът е работлив и е в състояние да постигне много. Да го кажем направо - най-често когато работи в чужбина. И причината - видяхме вече - не е само в по-високата заплата там.
Тогава остава само една друга разлика: навън българинът вижда резултата от труда си.
Навън не е нужно да се напъваш прекалено - с нормална работа можеш да живееш нормално, без излишни луксове. А у нас не може.
Навън, ако си работлив и се напъваш, можеш да постигнеш много повече. Ако си и упорит - можеш да стигнеш далеч. Нещо повече - щом работиш повече, гарантирано постигаш повече. Това сочи социалният пример около теб.
У нас социалният пример сочи, че нищо не може да се постигне с труд. Постига се с връзки, с измама, с престъпление. И по света е така, разбира се - но там се иска и труд, и този труд гарантира, че също ще постигнеш нещо. Тук трудът нищо не ти гарантира. Затова е и евтин и никой не желае да работи или поне да се напъва излишно.
Работлив ли е българинът? - Много ви благодаря за въпроса, но той е изваден от контекста. Оправете си контекста, вселената и всичко останало. Така зададен въпроса, отговорът е 42.
