Нека за момент се абстрахираме от генералните проблеми на българския волейбол, които, всъщност, са типични като цяло за "елитния" български спорт: липса на цялостна стратегия, липса на единна методика, слагачество, зетьо-шурьо-баджанакизъм, както пише Захари Стоянов и др. Всъщност, не е правилно да се абстрахираме от тези проблеми, тъй като те са в основата на кривата пирамида, която ни води към волейболното дъно, но нека все пак за секунда го направим и да видим какво, поне на този шампионат, стоеше по-скоро към върха на тази пирамида.
България отпадна грозно от Световното първенство по волейбол. Да, ако бяхме загубили само от Полша и САЩ и бяхме победили Мексико, вероятно нещата щяха да са различни... В някакъв смисъл този позор (да, позор) може да има терапевтичен ефект (дано!), след който дано някой се събуди и види колко сме изостанали.
Можеше ли България да бъде по-адекватна в Катовице? Моят отговор със сигурност е положителен. Винаги съм вярвал, че ако човек си зададе правилните въпроси, неминуемо ще достигне и до правилните отговори. Ето ги и въпросите, които трябва да предизвикате тези отговори:
Въпрос 1: Това ли е оптималният състав на България?
Да, доста именити състезатели като Теодор Салпаров и Виктор Йосифов се отказаха от националния отбор и безспорно липсват. Защо обаче, да речем, го няма Николай Пенчев, който е играч с огромен опит, включително участник в Шампионската лига през изминалия клубен сезон. Да, Ники трудно може да помогне във фаза атака, но може да бъде в безценна помощ именно в елементите, в които страдаме най-много - посрещане и защита. Освен това разполага и с нелош и разнообразен сервис. Тезата, изразена от бившия мениджър на националните отбори Владимир Николов, че е "стар", е комична, извинявайте.
Въпрос 2: Ако това е оптималният състав, достатъчно умело ли се работи с него?
В последните няколко години забелязвам странна тенденция в българския волейбол от треньорска гледна точка - излиза, че някои състезатели попадат в съставите, за да... попълват бройката.
Денис Карягин не влезе за нито една точка на Световното, което за нас завърши във вторник. Цели три състезателки не помирисаха терен дори за секунда по време на Европейското в Пловдив миналата година. Такива екземпляри (не са виновни играчите, разбира се) имаше и в състава на Силвано Пранди през миналата година на Европейското първенство за мъже. Ако тези играчи не са достатъчно добри, за да влязат на смяна (на сервис, двойна смяна диагонал-разпределител, на блок), защо са в отбора? За фасон, за имидж? Когато ти липсват комплексни играчи, логиката и разумът налагат да се създаде отбор с играчи с различни силни елементи, които да се допълват в съответните ситуации. Не е откриване на топлата вода.
Друг необясним ход. На Световното в Катовице сега България разполагаше само с едно типично либеро - Владислав Иванов. Трябва да се отбележи, че Сърбия и Германия са предприели същата стратегия. Въпреки това става въпрос за един изумително необичаен ход особено когато България видимо (още в контролните срещи) изпитва сериозни проблеми и в посрещане, и в защита, което не позволява нито разпределителят, нито нападателите да се "разгърнат" максимално. Вече не е някаква новост или иновативна идея да се играе с две либера (в посрещане и защита, дори при посрещане на различен тип сервис), напротив - по-скоро е стандарт, освен ако нямаш великан на поста като Ерик Шоджи или Павел Заторски. Възниква въпросът - толкова ли е добър Владислав Иванов, или може да има и друга причина?
Още един спорен момент - ако Тодор Скримов е контузен и не може практически въобще да помогне (както и се случи), защо трябва изобщо да е в състава и да заема мястото на някой друг (примерно на второ либеро или пък на друг нападател)? Толкова ли е невъзможно да се установи със сигурност колко време ще му трябва за оптимално възстановяване? Поредната странност.
Въпрос 3: Защо подобно безхаберие срещу Мексико?
Няма да давам персонални оценки, защото не смятам, че е редно. Ако се погледне общата картина, играчите са най-малко виновни. Но във физиономиите на някои, да не кажа повечето от нашите състезатели в мача вчера, личеше тотално безразличие от случващото се на полето. Може и да не е така, но така изглеждаше.
Все пак трябва да се похвалят и тези, които до последно се стараеха, но така и не се получи. Не че победа срещу Мексико щеше да промени нещо кардинално.
Затова завършвам със следния коментар, на който попаднах в социалните мрежи - безпределно и безобразно точен:
"За мексиканците да играеш за националния отбор е чест. За поляците е отговорност, за бразилците е любов. За нас е задължение".
