Вратата на вагона, както обикновено, заяждаше, на другия край на влака началникът с фуражка натискаше силно червения бутон и сгъстеният въздух нахлуваше в тръбите. Помощникът се мъчеше да разтвори двете крила. Топло му беше. Капки сива пот кръстосваха лицето му като мухи, виждаше се мръсната яка на ризата му от брониран зефир.
Влакът щеше да потегли, когато началникът пусна бутона. Въздухът радостно се завъртя под влака и помощникът насмалко не загуби равновесие, защото вратата внезапно поддаде. Той залитна, като слизаше, и успя да скъса торбата си на ключалката.
Влакът потегли и разместването на въздушните пластове залепи помощника за вонящите клозети, където двама араби говореха за политика, размахали ножове.
Помощникът се отърси, приглади косата си, която се сплеска върху мекия му череп като гнила трева. Полуразголените му гърди димяха като на кон, върху тях се очертаваха изхвръкналите ключици и върховете на един-два чифта мизерни и лошо забучени ребра.
С тежка крачка той тръгна по перона, застлан с червени и зелени шестоъгълници, тук-там изцапани с дълги черни ивици: следобед бяха валели октоподи, но гаровите служители се занимаваха с разни срамни работи през времето, определено от монолитната им харта за почистване на пероните.*
По-нататък в разказа на Борис Виан, както обикновено, действието се развива още по-лудо и абсурдно, а финалът, както често се случва е тъжен. Дори много подтискащ.
Също колкото фалшивата истерия, която се създаде около един влак. Или по-скоро около Влакът.
Защото въпросният Железен кон бе централна тема за уж-спортните медии от края на Големия дъжд до края на седмицата. Изляха се тонове мастило и се изговориха още толкова приказни, защото видиш ли ЦСКА ще пътува с влак за мач. Събитието на годината. Подкрепено с подробен маршрут с карта (някой не знае може би къде е Сандански?). А също така и с детайлизация гара по гара.
Все едно милионите ловци на автографи от безимените села и паланки ще го дебнат, за да се докоснат до любимците си.
Бяха направени и сравения с Ливърпул и Барселона, защото те, макар и явно не-простосмъртни, също пътували с влак. Жалко само, че ЦСКА си няма някой Педро, който да тича по перона на Централна гара докато изтичат секундите преди затварянето на вратите.
Е, да нямаше и възпълни лелички и чичковци с мустаци, които да се снимат със звездите на червените. Феновете на Левски пък преиначиха единият от куплетите на може би най-популярната си песен, за да се подготвят за драмата в Микрево.
Покрай влаковата истерия разбрахме, че в ЦСКА има футболисти, които в живота си не са се качвали на железницата. Е, това живот ли е? Може ли да не знаеш какво е нощният (не случайно наречен пиянския) влак до морето? Научихме и че Милен Радуканов като малък се е возил на трена, за да стигне от Видин до София и да гледа ЦСКА. Похвално.
После имаше и снимки от пътуването - един кой си слуша айпода, Виданов се прави неуспешно на метъл (метъл с анцунг е класика, нали?) и тн. Жалко обаче, че нямаше фото от това как Спас Делев, примерно, подскача, за да заключи вратата на купето или пък Килиън Шеридън се сгъва на осем, за да влезе в тоалетната, Радуканов и Сашо Борисов пийват биричка в бара, а Коце Стоянов е задрямал сред кръг от шлюпки.
И въпреки, че е изглеждало забавно, на големите звезди явно приключението не им е допаднало, защото на връщане минали пеша затворения участник в Кресненското дефиле и си хванали автобуса наобратно.
И цялата тази изкуствена драма - защото България е объркана държава. В Германия и Франция отборите най-редовно пътуват с влакове. И ексурзията им получава внимание в медиите само когато има нещо специално - например съдията на мача между Фрайбург и Шалке 04 не признал гол на кралскосините, но после се засекли във вагон-ресторанта и той си признал грешката, извинил се на Феликс Магат, а той го почерпил бира. Или пък когато резервният вратар на Санкт Паули слязъл една гара по-рано и заедно с още 20-тина запалянковци на отбора бил нападнат от фенове на Хамбургер.
Тук не е така - релсовият транспорт се смята за втора класа. Въпреки, че в А група има два отбора, които носят гордото име „Локомотив". Но и те рядко получават толкова внимание, колкото въпросният международен влак, отнел 15-те минути слава на Малеш (Микрево). Жалко, че си нямаме някой съвременен Борис Виан, за да опише случилото се.
*Откъс от „Мъртвите риби" - разказ, включен в „Човекът вълк". Превод: Рада Баларева. Издателство: „Христо Г. Данов" 1989
