Преди няколко седмици ЦСКА представи отбора си с резил срещу команда от Кипър. Причината - футболистите протестираха за нещо и не играха нищо. След това се мъчиха с Клифтънвил, защото пак имаше какво да бойкотират.
Междувременно агитката обеща да вдига бунт и да се държи напук на собствениците. Играчите започнаха да симулират и бойкотират на смени - един искал пари, друг държал да играе, трети държал само да си го държи. Останалите играха, но паднаха от Левски, "сините" не бяха силни - пак миришеше на протест.
После един от най-важните в червено си уреди бригада в Англия като превантивна мярка срещу бойкоти, а съотборниците му сложиха венеца в хладната неделна вечер на националния стадион, като загубиха от Черноморец и се сринаха до последното място в "А" група. Апропо на стадиона имаше по-малко от 1000 зрители, а в сектор "Г" - точно 260, причината си я знаете...
В последните години, още преди извадените джобове, в ЦСКА постоянно се бойкотира.
Все някой е срещу някого има някой много виновен и един чист като сълза, който се бори за правото и обещаното.
Ролите се менят и от едната към другата страна минават и собствениците, и треньорите, и българите, и чужденците, и феновете. Обикновено става дума за пари, но понякога са намесени и уважение, принципи, мотивация или лични драми.
В крайна сметка ефектът от цялата драма е на гърба на отбора и е болезнен за всички участници. Или поне за онези, на които им пука (които не се забелязват, защото обикновено или са малко, или са без право на глас).
Когато си мислехме, че сме наясно с теорията и практиката на бойкота и няма как да видим нещо ново като следствие от него, мачът между ЦСКА и Черноморец ни изненада. Не знам дали заради протеста на трибуните и тези точно 260 фенове в сектор "Г" армейците загубиха, но за първи път от доста време си личеше, че на терена тичат няколко момчета с червени фланелки, на които им пука.
Недостатъчно на брой, за да донесат три точки на отбора си, но достатъчно, за да си проличи, че да се праща сезонът в небитието още е рано.
Докато гледах мача, си мислех, че ЦСКА играе най-мотивирания си мач под ръководството на Дочев (дори от последните дни на Любо Пенев, през Андоне и Зафиров). След като завърши второто полувреме и тези с червените фланелки изпопадаха като круши на тревата, бях сигурен в това.
Да тичат яко и да се борят мъжки, бяха действия, характерни повече за неделниците на Спортна София, отколкото за професионалистите от ЦСКА с предсезонна подготовка, поне петцифрени заплати и цикъл сряда/събота.
Обективните неща са ясни - като започнем от това, че половината нови не стават за подкрепление на момчетата на пистата, камо ли за отбора, минем през някои от старите, които все още не могат да си намерят мястото, и завършим с факта, че по-разпасана и притеснителна команда от защитата трудно може да се намери.
Но също толкова обективно е и че на националния стадион срещу Черноморец имаше такива армейци, които агитката иска да вижда всеки мач по 11 в стартовия състав.
Борис Галчев например, който доскоро само сънуваше титулярно място, а ако го получеше, ставаше смешно и страшно, в неделя беше навсякъде - търсеше топката, държеше я уверено, подаваше я точно, ако я загуби, се бореше мъжки. Измина толкова километри, колкото му се събраха за целия минал сезон, а ако се беше постарал малко повече да си затваря устата, можеше да завърши мача и да направи още нещо смислено на терена.
Партньорът му първо в Пирин, а после и в атаката на ЦСКА Спас Делев, който напоследък само въртеше километраж, срещу Акулите показа, че освен да тича, може да подава добре и да държи чуждата защита нащрек, още повече ако пред него има някой, който да му помага повече от Илиев или Тибони. Последните двама бяха сред "дупките", но пък Трифонов, Янчев, Костадинов, Тонев и Виданов играха с толкова хъс, че ако продължат така в следващите мачове, ЦСКА ще губи много по-рядко.
Остават чужденците, които май е по-добре да бойкотират. Странната некоординираност на Акуаро можеше да му изкара червен картон още с Левски, умението му за пласиране явно е останало в Италия, а заедно с Еспозито си оспорват първенството по пропуснати високи топки.
Марко имаше вина за гола, а на всичкото отгоре и се самоконтузи след 50 минути игра. Дори и толкова омразни на агитката защитници като Иван Иванов и Кирил Котев изглеждат като наразрушими стени в сравнение с двамата италианци, които или скоро трябва да ме опровергаят, или ръководството публично може да си посипе главата с пепел заради "гръмките" им трансфери.
Да не говорим, че има и трети италианец, който да се бори с чуждите нападатели, но още не сме му видели очите. И играта. Пък и няма гаранция, че Костадинов няма да докара още няколко от Ботуша да се пробват около Виданов.
Да му мисли Дочев с цялата тумба от чужди и наши, повече бойкотиращи и по-малко играещи. Ръководството уж беше зад него, после не му вдигаше телефона, а в неделя даже не му догледа мача. Той носи отговорност, но други носят парите (трети ги пилеят, но това е друга тема) и си мислят, че може да поръчват музиката.
Иначе, музикално казано, треньорът става малко досаден с изтърканата плоча с претенциите към съдиите и с обясненията, че голяма част от играчите не са в добра форма.
Последното е направо недопустимо - когато най-важните мачове в сезона свършват в последната седмица на август, няма смисъл да гониш форма за началото на октомври и да търсиш още попълнения за гостуването на Академик през ноември.
Ако Дочев разбере това и ако през два дни не идват нови и нови анонимковци, треньорът може и да вкара ЦСКА в групите на Лига Европа и в правия път към успехите в родния шампионат. Ако не успее, пак ще се тръгне от бойкот на бойкот и сезонът отива при миналогодишния.
