Таня гледа от 31 години болно дете, но в думите й, в начина, по който ни посреща и разказва живота си, няма капка озлобление.
Първото й дете умира, когато е на 13 дни, от натравяне на кръвта. След това се ражда синът й, който в момента живее в САЩ. Накрая се ражда дъщеря й Зорница, която е с диагноза микроцефалия.
При микроцефалията обиколката на главата е по-малка от нормално, защото мозъкът не се развива както трябва или е спрял да расте. Различни са измененията при такива деца, но може да се наблюдава умствена изостаналост, забавени двигателни функции и реч, лицеви нарушения, недоразвитост или нисък ръст, хиперактивност и други неврологични нарушения.
Едва ли има по-голямо страдание за майката от болката на собственото й дете, особено когато не е в състояние да му помогне, за да се излекува. Мъка, депресии, пустота...
Зорница е на 31 години, а за нея се грижи основно майка й. Мъжът й напуска, защото "не издържа на напрежението".
Как издържа Таня
Таня Иванова е на 57 години. По образование е педагог и работи като преподавател по философия. Как се справя с тежката ситуация? Всеки сам за себе си открива с какво да лекува душата си. Общовалидни рецепти няма.
Таня се занимава с Рейки и медитация, както и с едни особени гоблени за здраве, късмет, любов и енергийна защита. Също и с благотворителност, нали е добре да даваме.
Много й се иска да издаде книга, тъй като вярва, че има какво да каже на хората. "Когато говоря бързо, говоря със сърцето си, а когато говоря с разума си, говоря бавно, умувам, в речта ми има паузи".
Има една случка в живота на Таня, което я променя из основи. На 28 юни, преди четири години, по време на сън изпитва усещането, че душата й се отделя от тялото. Реално или не, но това състояние, което по думите й трае близо два часа и половина, я стряска много.
В един момент Таня чувства, че минава през тунел, което вече страшно много я плаши. Мисли си, че не е жива и няма връщане назад. Тогава все едно чува глас, че има още работа тук на земята и отново се завръща в тялото си. Таня сравнява усещането с ходенето на гости, когато накрая се прибираш вкъщи.
Оттук насетне тя започва да приема нещата, които й се случват много по-философски. За мнозина може да звучи шантаво, но тя вижда особен смисъл в гоблените, които шие. Според Таня гобленът носи в себе си писмо, което трябва да бъде доставено на своя получател. Вярва, че това, което излиза изпод ръцете й, има и лечебна сила.
Силата е в нас
След случката през 2007 г. в живота на Таня започват да се случват... чудеса. Едно от тях е свързано с падането й вкъщи и почти пълното й обездвижване. Два дни по-късно тя отново си върши домакинската работа, както и преди. Лекарите се чудят, защото са налице пукнати прешлени, а реално Таня е добре и не усеща болка.
Таня е сигурна, че всяко едно нещо, което ни се случва, е за наше добро. "Травмите в живота ни идват, за да пораснем". Така тя разглежда и идването на Зорница. "Зорница не умее нито да чете, нито да пише, но от нея съм научила толкова много, колкото от никого другиго." Защото всяка една душа избира родителите си много преди да се роди. "Целта на всяко страдание е да ни събуди, да си спомним, че ние сме души, които временно населяваме тези тела, а не тела, които имат души".
Тази история не е за да събуди тъга и/или състрадание. Просто ми се иска да кажа, че в живота ни винаги има баланс. Често гледаме какво имат другите, а не виждаме на нас какво ни е дадено и колко много всъщност притежаваме. Таня го е открила за себе си. Открила е също така, че когато даваш, има и какво да вземеш.
Хората й се обаждат да й благодарят колко много тя им е дала. Странно е, че хората имат нужда да ходят при някого да им дава сила, когато силата реално е в тях самите. И Таня помага как да поемат отговорността за нея. След всичко, което животът й поднася, тя разсъждава така: "Всичко, което ни се случва, е част от нашия път и ние сме си го наредили да ни се случи точно по този начин. Не трябва да се питаме "Защо?", а "Защо не?".
