Типична сцена от всеки монументален филм за древните римляни: двама гладиатори с тежки брони се бият на живот и смърт. Единият рухва на земята, тялото му е покрито с безбройни рани, кръвта му се стича по пясъка на арената, а той вдига ръка, за да признае капитулацията си. Тълпата обаче сочи с палец надолу, така както и императорът в своята ложа. Победителят пробожда с меч тялото на падналия.
Днес се смята, че жестът с обърнатия палец е бил символ за смърт в арените на Древния Рим. Режисьорът Ридли Скот го използва и във филма си "Гладиатор" през 2000 г.
На практика обаче може да се окаже, че значението е невярно. Историците смятат, че вдигнатият нагоре палец символизира извадения меч, т.е. именно той е служил за разрешение за убийството на победения гладиатор.
Според една от теориите - помилването на падналия е символизирано чрез притискането на палеца между останалите пръсти на ръката и дланта - т.е. със съвременния жест "стискам палци".
Как изобщо се е стигнало до тази фалшива легенда? Със сигурност тя е възникнала в модерните времена. Важна роля е изиграла картината на френския художник Жан-Леон Жером "Pollice verso" ("обърнат палец" от латински) от 1872 г. Тя представлява сцена, каквато беше описана в началото: Победоносният гладиатор притиска съперника си в прахта и чака присъдата на публиката, която настоява за смърт на победения с палец надолу.
И тук причината за масовото възприемане на историческа фалшификация се оказва един филм: в създадения през 1959 г. епос "Бен Хур" основният герой - принцът-израелтянин Юда Бен-Хур е несправедливо обвинен, че е извършил нападение срещу римската щаб-квартира в Йерусалим. За наказание той е изпратен да полага труд в галерите. След като прекарва няколко години в робство, прикован с вериги на скамейката за гребане, той спасява живота на командира си по време на морска битка и така си връща свободата.
Истината е, че не създателите на филма са измислили историята за корабното робство на Бен Хур, а авторът на едноименния роман - американецът Лу Уолъс. В нея няма историческа коректност. Всъщност, в Древния Рим никога не са изпращали нито затворници, нито роби на бойните си кораби. Напротив, за тази цел са използвани добре подготвени и добре платени моряци.
В никакъв случай не е било лесно да се поддържа курса на една галера, а и всеки риск за бунтове на борда е бил предотвратен чрез поддържането на висока мотивация на екипажа.
Има други случаи, в които действително се наблюдава корабно робство. След края на 15 век европейските съдилища са издавали присъди за изпращане на провинилите се лица по корабите.
Като правило, това наказание се е отнасяло само за предателите и убийците. На практика обаче Генуа и Венеция са започнали да събират екипажи за бойните си кораби, като откупуват затворници срещу добро заплащане от останалите европейски държави.
Цезар е убит през 44 г. преди Христа, Колумб открива Америка през 1492 г. след Христа, Втората световна война приключва през 1945 г. - днес датираме всяко историческо събитие според това дали се е случило преди или след рождението на Исус Христос.
Онези, които не желаят да се съобразяват с религиозното летоброене, казват "преди" или "след новата ера". Датирането обаче си остава същото.
Звучи просто и логично, но всъщност не е вярно. Да започнем с факта, че Исус не се е родил през "нулевата година", както вероятно би следвало от този принцип.
Защото римляните не са познавали числото "нула". Монахът Дионисий Ексигус, който е основателят на християнското летоброене, уточнява, че годината на раждането на Исус е 1 г. Така се оказва, че първата година преди рождението на Христа е последвана непосредствено от първата година след рождението на Христа...
Проблемите с летоброенето обаче продължават. Много е вероятно Исус да не се е родил тогава, когато църквата смята. Днес се знае, че Дионисий е направил грешка с отклонение от няколко години - обяснимо, след като монахът е живял столетия след Христос, за чието рождение има съвсем бегли данни.
Единствените източници, които дават по-точна представа за датата на рождеството, са Евангелията. Но и в тях информацията е неточна и противоречива. Евангелието на Матей казва, че Исус се е родил преди смъртта на цар Ирод Велики. Според днешните данни, обаче, Ирод умира още през 4 г. пр. Хр.
Евангелието на Лука споменава, че когато Христос е бил на шест години, сирийският управник Квириний е проведел всенародно преброяване. Съвременната наука обаче смята, че това е твърде късно датиране. Днес повечето историци смятат, че историческата личност Исус се е родил между 7 и 4 година "преди Христа".
Дори най-малкият викинг не може без тях: отляво и отдясно на шлема му са сложени симпатични малки рогца. Неговият баща и вожд на селото Халвар носи още по-впечатляващи извити рога на главата си. Клишираният образ на войнствените викинги се разпространява до ден-днешен, дори скандинавските фенове на футбола или хокея изпълват стадионите с прочутата рогата екипировка.
Фактите обаче са различни: до момента археолозите не са открили викингски шлем с рога. Това не е никак учудващо, като се има предвид, че при една евентуална битка тази "украса" не само би била тежка и непрактична, но и ще представлява опасност за боеца. Предназначението на бойния шлем е да предпазва от удари, а рогата биха концентрирали силата от замаха с меч или брадва точно върху главата.
Рогата вероятно са използвани, но в други времена и от други народи. Северните народи от Бронзовата ера, както и келетите, са ги разменяли като култови предмети. Бойците от племената Шардана са изобразавани с шлемове, украсени с рога, върху стените на един от храмовете на фараоните в Египет.
Викингите могат да благодарят на един германец за съвременния си образ с рогати шлемове. В "Пръстенът на нибелунгите" Рихард Вагнер придава този символ на северните герои и валкюри, така че да изглеждат войнствени и заплашителни.
Историческите викинги обаче са предпочитали екипировка, която е била по-ефективна от военна гледна точка - включително компактен шлем за главата, който е имал маска за лицето, наподобяваща днешните очила.
Твърди се, че хората през Средновековието са вярвали, че Земята представлява плоскост. Твърди се, дори, че моряците на Колумб са се страхували, че ще пропаднат в нищото от ръба на света заедно със своите кораби. Това вярване се ширело масово, въпреки че още древните хора са знаели, че Земята е кълбо.
Представата за глупавите и безпросветни обитатели на средновековния свят се разпространява от години през научни трудове, учебници и романи.
В действителност обаче всички сериозни средновековни учени са знаели за кръглата форма на земята. Дори поетите и търговците, монасите и свещениците са възприемали това познание като нещо естествено, и това се доказва от множество източници. Не на последно място - императорската "ябълка", която е един от символите на властта в Свещената римска империя, показва каква е била представата на хората за света.
Не е вярно, че папите и инквизиторите са смятали за ерес твърдението, че земята е кръгла. Още Аристотел, великият античен философ и духовен баща на Средновековието, е описал Земята като сфера. А прочутият процес срещу италианския изследовател Галилео Галилей не е заради възгледите му за кръглата форма на Земята: спорът е бил дали нашата планета или Слънцето са в центъра на Вселената.
Как тогава се е стигнало до вменяването на погрешни вярвания на средновековните хора? Оказва се - чрез клевета. По време на Ренесанса, Хуманизма и Просвещението изследователите са се опитвали да подчертаят "светлината" на собственото си познание, като го сравняват с "тъмнината" на невежеството на предците си. И то - с дългосрочен успех. До ден-днешен съществува митът за "Тъмните векове" с техните глупави и суеверни народи.
Tова е универсалното успокоение за всеки двойкаджия: дори Алберт Айнщайн, въплъщението на гения, е бил слаб ученик. По ирония на съдбата бъдещият нобелов лауреат е имал "шестица" по физика в дипломата си за средно образование (в Германия оценъчната система е от 1 (отличен) до 6 (слаб).
Историята обаче не е съвсем вярна. Биографите на Айнщайн просто са предали някои факти от живота му погрешно.
Често се твърди, че Айнщайн е изпитвал затруднения в ученическия си период в гимназията в Мюнхен. Те обаче са свързани преди всичко с това, че свободолюбивият ученик не се е съобразявал с ограниченията, наложени от образователната система.
Въпреки всичко той е имал добри оценки. Още тогава той бележи изключителни постижения, особено в областта на природните науки.
Фактът, че Айнщайн е напуснал преждевременно гимназията в Мюнхен, също не е свързан с ученическите му неуспехи. След като семейството му се сблъсква с финансови проблеми и се мести в Италия, той решава, че вече нищо не го задържа в Германия.
На следващия етап от живота му отново се прокрадва митът за образователните му затруднения: Айнщайн не е положил приемен изпит в Политехниката в Цюрих. Всъщност високонадареният младеж е можел да бъде приет само със специално разрешение, тъй като е бил едва на 16 години. И въпреки това той е имал отлични постижения по математическите и природно-научните предмети, макар да е показал пропуски в други области.
Айнщайн вече е положил матурата си в училището в Ааргау. Оценките от дипломата му варират между петици и шестици, като по физика има 6. Биографът му обаче не обръща внимание, че в шестицата е най-високата оценка по системата в Швейцария. Оттам тръгва и митът за слабия ученик, който като по чудо се трансформира в гений.
"Титаник" е порил вълните на Северния Атлантик с близо 21 възела или 39 км/ч в нощта на 14 април 1912 г., когато се случва фаталния сблъсък с айсберга.
Така корабът е достигнал приблизителната си максимална скорост. Тя обаче не е достатъчна за получаването на прочутата "Синя лента" - отличието за най-бързо прекосяване на Атлантическия океан. По това време отличието е принадлежало на "Мавритания" на конкурентите Кънард Лайн, която е достигнала скорост от 26 възела.
При темпото, с което се е движил "Титаник" до потъването си, той щеше да пристигне на пристанището в Ню Йорк едва на петия ден от отплаването си. За сравнение - "Мавритания" е вземала същото растояние за ден по-малко.
Все пак корабната компания White Star Line не е имала никакво намерение да чупи рекорди за скорост с "Титаник". Системата за задвижване на кораба не е била планирана с тази цел. Машините на борда са били с мощност от 51 000 конски сили, докато при "Мавритания" са с повече от 78 000 к.с.
"Още при строителството си "Титаник" се е сбогувал със "Синята лента на Атлантика", казва Метин Толан, физик от Техническия университет в Дортмунд.
Концепцията на пътуванията с "Титаник" се е състояла в това да предага пълен лукс за платежоспособни пасажери. Лайнерът е бил първокласен хотел за презокеанско пътешествие. Според Толан продължителността на прехода е давала възможност да вземат допълнителни средства от пасажерите.
Погрешната представа за скоростта на "Титаник" е свързана с германски пропаганден филм от 1943 г. В него се твърди, че корабната компания е била пред фалит, затова капитанът на кораба бил подкупен да спечели "Синята лента", така че да спаси финансовото състояние. Така, според анти-британската пропаганда, бил проигран животът на стотици пътници.
Съвременниците са го смятали за суперзвезда, а и до днес той си остава легенда: все още името на Чарлз Линдберг се споменава, когато стане дума за първия полет над Атлантическия океан. През 1927 г. той тръгва със своя "Spirit of St. Louis" от Ню Йорк и след малко повече от 33 часа каца в Париж.
Всъщност американецът Линдберг съвсем не е първият човек, който успява да преодолее океана с еднократен непрекъснат полет. Това постижение принадлежи на двама британци.
Още през юни 1919 г. (т.е. осем години преди Линдберг) пилотът Джон Алкок и навигаторът Артър Уитън прелитат със своя биплан между Нюфаундленд и Ирландия. Тогава обаче никой не обръща внимание на постижението им.
По-късният полет на Линдберг, за сметка на това, получава широко медийно покритие и световна известност. Когато каца в Париж, го посреща въодушевена тълпа от хора, а в Ню Йорк е организиран парад с конфети в негова чест.
Презокеанското пътешествие на Линдберг го превръща в национален герой на САЩ.
Във всеки случай постижението му е забележително - за разлика от предшествениците си той успява да изпълни полета си сам, при това увеличава дистанцията с 6000 километра в сравнение от Алкок и Уитън.
Германия трябва да благодари на Хитлер за магистралите си - това е най-често използваният аргумент на защитниците на тезата, че "в Третия райх не се живееше чак толкова зле".
Не само че е доста странно да се оправдава един престъпен режим с неговото инфраструктурно строителство, но и просто не е вярно.
"Хитлер нито е изобретил магистралите, нито е построил първата - въпреки че нацистката пропаганда твърди точно обртното", казва историкът Берн Зьоземан, ръководител на изследователския център AKiP в Свободния университет Берлин.
"Концепцията за магистралния път е създадена още във времената на Ваймарската република", пояснява Зьоземан. Няма нищо чудно в това - планирането и реализацията на подобен мащабен проект отнема няколко години.
На 23 септември 1933 г. - само половин година след като е станал канцлер - Хитлер прави първа копка на "Райхсаутобан" от Франкфурт през Дармщат и Манхайм до Хайделберг.
Според масовата пропаганда - Фюрерът бил откривателят и първият строител на тази уж революционна новост.
Истината е, че тази титла принадлежи на тогавашния кмет на Кьолн и бъдещ канцлер - Конрад Аденауер. Още през 1932 г. той открива първата безплатна магистрала за обществен транспорт от Кьолн до Бон. Впоследствие нацистите й отнемат статута и я обявяват за провинциално шосе - съществуването на тази първа магистрала опровергава лъжите на пропагандата.
В днешно време надписът "Made in Germany" се смята за символ на германските качествени продукти. Но не винаги е било така. Преди повече от век тази емблема е използвана като предупреждение за британските купувачи да избягват продуктите, които се внасят от германската империя.
През 1887 г. британският парламент решава, че всички продукти трябва да посочват страната на произхода си. Решението е насочено срещу германските стоки, които заливат английските пазари и се изкупуват масово заради по-ниските си цени.
"Надписът "Made in Germany" не се е смятал за емблема на качество", уточнява историкът Инго Кьолер от Университета в Гьотинген. По-скоро етикетът е поставян като предупреждение. "Дори към средата на 19-ти век германското производство е било по-лошо, отколкото британското", подчертава експертът.
Икономиката на Острова по това време бележи невиждан ръст. Индустриализацията във Великобритания започва много по-рано от германските територии.
"При металообработката или машиностроенето Великобритания стои още по-напред благодарение на безбройните си иновации", казва Кьолер.
Германците обаче бързо вземат реванш. Някои от тях дори заминават за Острова, за да шпионират и да "заимстват" технологии. В крайна сметка скоро се оказва, че етикетът "Made in Germany" не само не спира англичаните, но и дори ги насърчава да си купуват точно тази стока. След края на Втората световна война етикетът вече се превръща в емблема за високо качество.
