„Моята голяма болка!" - така гениалният визионер и иноватор Дейвид Линч говори за амбициозната, но не получила се екранизация по фантастичната класика на Франк Хърбърт „Дюн". За пръв и последен път Линч губи креативния контрол над игрален филм и става жертва на порочен пакет от продуцентски прищевки и недомислия.
До днес режисьорът отделя "Дюн" от всички останали свои произведения и говори за него като за нещо, отровено и развалено от корпоративния дух на развлекателната индустрия. За Линч "Дюн" винаги ще бъде "студиен филм", с който е жертвал творческия си интегритет и подсъзнателно е правил компромиси, довели до разрушаването на първоначалната визия.
По линчиански странен, разточителен и приятно извратен, "Дюн" се гледа като разкошен провал, като красива катастрофа. Филмът е слаб, но епично слаб и заслужава зрителското внимание. Дори самият Франк Хърбърт го е харесал. За разлика от повечето критици.
Трудно е да се повярва, че две години преди да плени колективното въображение на филмовите почитатели по целия свят с гениалния си уестърн „Непростимо" от 1992-а, Клинт Истууд режисира глупаво екшънче като „Новобранецът". В интерес на истината, Истууд често стъпва накриво в богатата си кариера, но ченгеджийската евтиния, в която освен всичко и играе една от главните роли редом до Чарли Шийн, е особено ниска точка за него.
"Новобранецът" можеше да бъде заснет от всеки втори (добре, де, от всеки трети) наемник на студиото и с почти нищо не се отличава от типичните жанрови времегубки, избълвани с индустриално темпо през 80-те и началото на 90-те години на миналия век.
Психологическият ужас, усещането за заплаха и терор, атмосферата на обреченост и секси стилизацията са сред най-важните елементи в смразяващата филмография на полския режисьор Роман Полански. Но диаболичният му трилър от 1999-а "Деветата порта" ще се запомни най-вече като "онова хорър недоразумение с Джони Деп". Филмът е вдъхновен от книгата на Артуро Перес-Реверте El club Dumas и разказва за търсенето на древна, изключително рядка, книга, в която се съдържа тайната "рецепта" за призоваването на Дявола.
"Деветата порта" предлага интересни сцени и операторската работа на майстора Дариуш Конджи ("Седем") е завладяваща, но лошото е толкова повече от доброто, че направо дразни. Разликата между този провал и най-успешният филм на режисьора -"Бебето на Розмари", е космическа.
Виртуозът на дългите кадри със сложна хореография - Браян Де Палма, се провали жестоко с екранизацията по криминалния бестселър на Елмор Ленард "Черната Далия". Нео-ноар разочарованието е снимано в България, но това дори не е причина №1 за негативния отзвук.
Историята за разследването на злокобно убийство в Лос Анджелис от края на 40-те години на миналия век е пренесена с необходимата доза стил, но структурата на разказа, разгръщането на конфликта и развитието на образите претърпяват тотално фиаско.
"Черната Далия" е много лош опит да се натрупа капитал върху формата и съдържанието на шедьовъра "Поверително от Ел Ей". Но въпреки всичко, няколко типични "депалмови" кадъра и монтажни решения изваждат иначе слабия филм от блатото на абсолютните бездария.
Големият спор сред почитателите на Джоел и Итън Коен за това кой е най-слабият им филм очертава конфронтация между "Непоносима жестокост" и "Убийците на старата дама". Някои хвърлят в битката и "Генерално пълномощно", но той е с класи над двата анти-фаворита.
Всъщност и "Непоносима жестокост", и "Убийците на старата дама" са гледаеми и достатъчно забавни пародийни упражнения по стил, но в контекста на постигнатото от Коен с "Фарго", "Проходът на Милър", "Бартън Финк", "Големият Лебовски", "Няма място за старите кучета" и още много други, са си направо глупости.
Особено "Убийците на старата дама" - римейк на британската комедийна класика от 50-те години на миналия век със същото заглавие. Оригиналът на Александър Макендрик с Алек Гинес за банда некадърни престъпници, които се провалят зрелищно в опита си да убият една стара дама е пренесен от братя Коен в американския Юг. Преувеличеният хумор и физическите гегове тук не работят, а някои от персонажите са направо непоносими.
Повърхностната романтика с Том Ханкс и Катрин Зита-Джоунс "Терминалът" щеше да стои като солиден хит във визитката на средностатистически холивудски занаятчия, но за гений като Стивън Спилбърг си е направо недопустимо прахосване на време и средства. Умилителната история за чужденеца Виктор Наворски (псуващ на български), попаднал в бюрократичен капан и принуден да живее в границите на треминал на летище в САЩ, притежава някои класически спилбъргови похвата, разполага с достатъчно добър музикален съпровод от великана Джон Уилямс, а Том Ханкс е чаровен в главната роля.
Но това не е достатъчно. Не и за филм на Спилбърг. Историята и централния конфликт са смес от мелодраматичност и инфантилност, а цялостното усещане е като за по-скоро излишен филм.
Според много хора "Терминалът" не е най-лошият филм на легендарния режисьор. Сред другите кандидати за приза са "1941", "Хук" и "Винаги". В крайна сметка говорим за безупречно заснет, но безличен и банален филм, който само ще ви накара да си припомните големите произведения на Стивън Спилбърг.
След "Апокалипсис сега" могъщият Копола не е правил наистина велик филм, но отчайващият "Младост без младост" маркира неподозирано дотогава дъно за легендарния режисьор. За повечето хора най-големият провал на Копола е деведесетарската мелодрама с Робин Уилямс "Джак", но това само защото не всички са гледали лиричната бъркотия с Тим Рот "Младост без младост". Филмът е отчасти заснет в България, в Двореца в Балчик, но красивите локации изобщо не са помогнали на Копола да се вдъхнови истински и да се върне в голямата игра. Точно обратното.
"Младост без младост" лъкатуши неуверено между мистерията, любовната история и историческия филм, а в крайна сметка катастрофира тежко като безформена каша, отличаваща се с няколко красиви кадъра.
Режисьорът на модерни класики като "Взвод", "Уолстрийт", "JFK", "Роден на четвърти юли", "Родени убийци" и "Всяка една неделя" вложи чудовищна амбиция в историческата мегапродукция "Александър", но резултатът беше един от най-мащабните и унизителни филмови провали от началото на XXI век. Като основни причини за краха се посочват безобразната драматургия, несполучливите кастинг решения и цялостното усещане за некохерентност. Грандиозните батални сцени не успяха да изтрият послевкуса на хаос и фрагментарност на разказа.
Апологетите на "Александър" посочват, че окончателната режисьорска версия (от общо четири съществуващи) на Стоун представлява коренно различен и завършен филм. "Александър" обаче едва ли ще има съдбата на други два филма, които бяха оценени като шедьоври с дистанцията на времето и в премонтираните си и допълнени варианти - "Блейд Рънър" и "Имало едно време в Америка".
С монументалния филм "Гладиатор", режисьорът сър Ридли Скот и звездата Ръсел Кроу възродиха магията на историческия епос от златната епоха на Холивуд. С "Робин Худ" се компрометираха така, все едно са търсили как да балансират "гладиаторския" успех с нещо плоско и слабо.
Техният "Робин Худ" има амбиция за демитологизиране на легендарния герой и представянето му по нов, свеж и достоверен начин. Филмът обаче издиша почти във всяко отношение, а опитите да се прокарат алюзии със стила и размаха на "Гладиатор" пропадат с тътен в земята като дънера на отсечено в Шеруудската гора дърво.
А творческият компормис за намаляване на насилието и притъпяване на натуралистичните сцени с идеята да се привлекат повече семейни аудитории е изгнилата черешка върху лишената от вкус торта на стерилното упражнение по исторически екшън "Робин Худ".
Най-актуалният пример за майстор на киното, който стъпва накриво. Дългоочакваният филм на Тери Гилиъм за смисъла на живота и произхода на Вселената, озаглавен подходящо „The Zero Theorem" наистина не се получи и остави много от надъханите фенове с горчивия вкус на разочарование в съзнанието. Този път липсата на достатъчно адекватен бюджет се усеща болезнено. Вместо разкошни и разточителни футуристични картини, уловени от широките обективи на владетеля на сюрреалистичната стилизация Гилиъм, получаваме бутафорен опит за антиутопия.
Кристоф Валц се старае изключително много да придаде плътност на образа си, но персонажът му е толкова зле написан, че всеки опит за емоционална връзка със зрителя пропада. През по-голямата част филмът функционира като малко и повредено продължение на двете иконични антиутопии на Гилиъм - "Бразилия" и "12 маймуни". Именно защото тези заглавия са толкова качествени, негативната оценка за новия опит на Гилиъм е така остра и безпощадна - защото знаем на какво (б)е способен старият майстор.
