"За мен това е един от най-интересните филми на Годар. Много сдържан. Просто неговият портрет на младостта и начинът, по който я описва е невероятен. Това е филм за и на момента. В кариера на невероятни изпълнения, това е и една от най-добрите роли на Жан-Пиер Лео.
Годар има огромно влияние върху всички режисьори.
Надявам се новите поколения да възприемат това, но не го виждам. Къде е радикалната годарщина в това да бъдеш млад човек, залят от технологии? Той имаше иронични протестни филми. Това беше по времето, когато още беше леко неуверен.
Има много хумор сред тревожността и протеста в "Masculin-Feminine," но в следващите му филми това постепенно си отива. Към момента на "Източен вятър," политическите му възгледи са много по-строги и абсолютистки. Филмите му стават все по-малко забавни с времето, но все още са много интересни - и ги харесвам всичките.
Много от късните, европейски филми на Луис Бунюел са отлични. Те показват много, те му донесоха номинации за "Оскар". Мексиканските филми за мен обаче са абсолютът.
Когато той се връща към киното след всички години, в които не се е занимавал с него, мексиканските филми от 50-те години изглеждат като великото му десетилетие.
Има много от тях, и нещата потръгват със "Забравените". Това е първият - и е един от страхотните тийн-филми, ако можете да го наречете така. Красива и тъжна история. Без него не би имало "Pixote", или "Градът на бога", или "Хулигани".
Това е страхотен жанр - историите за проблемни тийнейджъри. Но това е много красив, сюрреалистичен филм. Той има особена неореалистична атмосфера, но е много сюрреалистичен. Всички тези красиви кадри на мечти и сънища на забавен каданс идват от нищото - и са просто поразителни.
В някакъв смисъл, това е най-достъпният филм на Робер Бресон. Няма нищо забавно в него, но той е много неочакван - перфектен филм.
С всеки монтажен преход, няма никаква загуба на ритъм. По-късните филми все още имат по-строга, формална инерция, но "Pickpocket" - може би заради естеството му, заради героя - върви стабилно и бързо.
Това е изчистен и агресивен Бресон. Никога не седиш и една излишна секунда в киното с филм на Бресон. Той има най-красивия, сбит, изчистен сюжет. И историята е добра, базирана на "Престъпление и наказание".
Този филм скиташе наоколо през 80-те и се изненадах, че успяхме да намерим негово копие. Не съм го гледал от повече от 20 години. Улрикe Отингер беше най-реалистичният и експериментиращ от режисьорите от германската Нова вълна.
Тя беше вероятно и най-голямата индивидуалистка от тях. Тя е интересен, страхотен творец. Тя е по-радикална от Фасбиндер, Херцог и всички останали.
Готина е като тях, но извежда това на съвсем ново ниво. Подзаглавието е "Портрет на пиеща жена" и филмът е труден за описване. В него няма никакъв диалог. Жената жестикулира. Искам да го гледам отново, защото бях омагьосан от него първия път.
Помислих си, че е почти като "Шербургските чадъри", където пеят всяка дума.
Тук сякаш жестикулират всяка дума.
Харесвам раикалните германци - хора като Вернер Шрьотер и Улрикe Отингер. Те са дори още по-индивидуалисти от останалите. Техните филми не показват толкова много. Този конкретен филм е почти неизвестен, но си го спомням като поразителен и красив. Искам да го покажа на много хора и да видя какво мислят, защото някога си спомням как мислех: "Това е страхотно!"
Хората оплюват този филм, казват, че той е несполучлив. Веднъж го програмирах като част от поредица на тема мюзикъли и му се възхищавам много. Мисля, че е от по-сложните съвременни мюзикъли. И все пак е брутален. Джими Дойл не е толкова различен от Джейк Ламота - единият е боксьор, а другият саксофонист.
Той е запален, нетърпелив човек. Но към момента на излизането му той беше толкова не на място и не навреме, което е красиво по някакъв странен начин. Правиш филм от сърце.
На повърхността той може да изглежда безумен: хората, които току-що са направили "Шофьорът на такси", да се връщат в ерата на бигбендовете.
Можеше ли нещо да бъде по-малко намясто през 1977, в годината, когато се появи "Междузвездни войни"? Същата година като "Треска в събота вечер." Може ли нещо да бъде по-съвременнно?
И ето филм от ерата на бигбендовете за биг бенд, преминаващ към би-бопа, с Де Ниро, играещ ролята на... нещо като задник. Но беше много смел филм - и много личен.
Той означаваше много за хората, които бяха работили по него. Страхотно е, че го направиха, но можете да видите как се е получил - с влиянието и тежестта, които имаха създателите му тогава.
Всички в този момент - Копола, Лукас, Де Палма, Шрейдър, Скорсезе - всички те работеха по свои филми. Жената на Лукас работеше по монтажа на "New York, New York" и тя беше човекът, който пламенно стоеше зад него: "Хей, Марти прави този филм, вижте какво предстои", а Джордж работеше по космическата история, която стоеше някак си странно.
После той го показа на всички - и Де Палма му се присмя.
После - бум - може ли да има по-голям контраст в боксофиса и кариерите им? Културата върви в една посока, и ето филм, който е напълно извън времето си.
Но този филм , "New York, New York", е изключително емоционален. И изключително грамотен от кинематографска гледна точка. Мисля, че той просто някак отблъсна хората. Те искаха реализъм. Да виждаш всички тези очевидно изкуствени декори, със Скорсезе, правещ мюзикъл с Минели - хората си казаха "Какво, по дяволите?"
Аз съм голям почитател на Нагиса Ошима. Той беше един от най-радикалните японски режисьори, появили се през 60-те години. Той също беше от нещата, за които проявих алчност и програмирах ретроспектива, за да гледам всичките му филми. Той е невероятен майстор. Неговите Cinemascope филми бяха особено красиви. "The Ceremony" е емоционален и напрегнат - семейна драма за много поколения и японската история. Много е амбициозен и по отношение на семейното, и на политическото ниво. Не съм го гледал от много време, но си спомням, че го считах за шедьовър, подобно на много от неговите филми. Той никога не се боеше да стигне докрай с дадена идея. Вижте "Империя на чувствата" или който и да е от неговите други филми. Той беше просто категоричен, несломим, маниакално добър. Няма друг начин да го кажа. И той избягваше клопките на цензорите, недоволни от политическите му послания за следвоенна Япония. И продължаваше да работи, правейки тези филми.
