Неизказано правило на пътуването е, че каквото и да става, трябва да избягвате скучните дестинации. Ако ще търпите многобройните неудобства на пътуванията - от жестоко средно място в самолета до камшичния удар на часовата разлика - може поне да отидете на някое интересно място, нали?
Не е задължително да е така
Интересното е нещо относително, което зависи предимно от разбиранията на пътешественика. Скучното може да бъде - да, съзнаваме, че звучим като еретици - нещо добро.
Всъщност, разлиствайки пълните си с печати паспорти и разглеждайки туристическите си сувенири, осъзнахме, че именно "скучните" места са онези, които предизвикват най-топли спомени.
Женева? Тотална скука. Но много ни хареса. Бхопал, Индия? Нищо специално. Но си изкарахме чудесно. Същото важи и за Измир в Турция и Кливланд в Охайо.
Знаем, че това звучи безумно. Не е ли пътуването бягство от скуката, отиване колкото може по-далеч от баналното и към ободрителното?
Ами... не винаги.
Туризмът според нас означава да се изправите лице в лице със скуката, да я победите в борбата с погледи, да излезете от този двубой не само незасегнати, но и изпълнени с нови сили.
Живеем в епоха, в която търпението към монотонността е минимално.
Завързани за нашите i-джаджи, изпращаме съобщения и туитим, сигурни в убеждението си, че никога няма да се налага да изпитваме тревожната досада, която - нека бъдем честни - е част от човешкия живот.
Туризмът дава възможност да се отвържем от джаджите - и това най-добре се прави на не толкова интересни места.
Това е така, защото такива дестинации са напълно лишени от разсейващи фактори, необременени дори от развлечението на красотата - и да, красотата също може да бъде разсейваща, както ще ви каже всеки, стъпил някога в Италия. Скучните места са като фитнес салон. Има причина да отидем там и тя няма особено много общо с незабавното удовлетворение.
За съжаление, така наречените "скучни места" масово имат кофти имидж
При скорошна визита в Женева, дневните ни разходки през улиците на града не бяха прекъсвани от практически нищо особено: няма Триумфална арка, няма площад Трафалгар, нито някаква друга гледка, която да заслужава споменаване в пътеводител.
Бяхме свикнали да бъдем забавлявани, особено на път, и Швейцария отказваше да оправдае очакванията ни. Никаква драма. Никакви фойерверки, буквални или метафорични.
В началото това ни дразнеше. С времето започвахме да ставаме все по-неспокойни. По дяволите, Швейцария, забавлявай ни!
Скоро обаче това раздразнение намаля и осъзнахме скритите предимства на място като Швейцария: то е предизвикателство - не в смисъла на връх като K2, естествено, но все пак швейцарците сами хвърлят ръкавицата:
забавлявайте се сами, казват те. Ние няма да ви помагаме. И съответно ние го правехме.
Например, на парти в Женева, се заговорихме с гостите за културните корени на щастието - и след известно подстрекаване, те отвърнаха с много сериозни коментари - от местната музикална сцена до спорната политика в Швейцария на асистирано самоубийство.
Както осъзнахме, швейцарците не са толкова скучни, колкото резервирани. В крайна сметка вечерта беше много интересна, защото ние поехме инициативата и спомогнахме тя да стане такава.
Проблемът с така наречените "вълнуващи" дестинации е, че те са претъпкани, изобилстващи от други пътници в търсене на същата тръпка.
Ако сте посещавали Флоренция през лятото, знаете какво имаме предвид.
Скучните места, обратно, са по-свежи, по-малко утъпкани, и съответно - по-отзивчиви за нашите простъпки.
На няколко километра от бреговете на Бали например е по-слабоизвестният индонезийски остров Ломбок, където прекарахме една от най-щастливите седмици в живота ни. Ломбок може и да е лишен от колоритната хиндуистка култура на Бали и творческите колонии, но компенсира това със старомодна автентичност.
Докато обикаляхме из острова, попивайки неговата не толкова масова красота, изпитахме усещане за откритие, което Бали, въпреки цялата си красота, е изгубил отдавна. Когато се откажете от зрелищното, сте възнаградени с по-тихото удоволствие на обикновените неща.
Има още един проблем с вълнуващите и красиви дестинации - или, пази боже, "спиращите дъха" такива.
Те създават високи очаквания, а очакванията са враг на щастието. Тези места вдигат летвата толкова високо, че изживяването ви там е предопределено да ви разочарова.
Казвали са ни хиляди пъти, че например Париж е романтичен град, така че ако дори и с малко не отговори на очакванията ни, сме разочаровани.
Докато на скучните места, летвата не само е поставена ниска; често изобщо няма такава.
Всякакво удоволствие, което изпитваме сред лишените от блясък забележителности, скучния пейзаж, или банални кафенета, е чист бонус.
Скучните места намаляват очакванията, и от гледна точка на щастието това е нещо много позитивно.
Пристигнахме в Дижон, Франция, без да знаем каквото и да е за града (освен че бяхме чували за прочутата горчица) и поради това се зарадвахме много да открием шепа приятни музеи, галерии и кафенета.
Бихме излъгали, ако твърдим, че те са сравними с каквото и да е, което може да предложи Париж но с времето, постепенно открихме по някакъв странен начин, че се наслаждаваме на тяхната обикновеност.
Вместо да искаме от Дижон да ни забавлява, бяхме прекалибрирали представата си за това какво представлява развлечението.
Изживяхме подобна корекция на възприятията си при посещение в Кливланд. Той, както и Балтимор, има кофти слава на скучен град.
Всъщност обаче Кливланд си има своя чар и, както при всеки град, той най-добре се изживява, когато сте необременени с етикети.
Което и ние сторихме, хранейки се в модни кафенета, които бяха блажено незапознати с модата и бродейки по покрити с листа улици, които отсъстват от който и да е пътеводител. Предварителните представи - дори положителните - затрудняват възприятията на туристите повече от всичкия изгубен багаж на света.
Нека бъдем ясни: не препоръчваме да отивате в местата като Кливланд с ниски очаквания.
Предлагаме ви да отивате без никакви очаквания. Има разлика. При ниските очаквания, си играете на надлъгване със самия себе си, опитвайки се да предотвратите разочарование. При липса на очаквания, сте отворени за всичко, което ще ви се случи.
Последният подход всъщност е много будистки начин да пътувате.
Далай Лама пътува адски много, включително и до много скучни дестинации - но никога не сме го виждали да излъчвали нещо друго освен непродправено удоволствие. Философите през вековете са разказвали за предимствата на скуката.
"Определено количество скука е... задължително за щастливия живот", пише Бертран Ръсел.
Сънародникът му - писател и пътешественик Олдъс Хъксли, е съгласен. "Истинският пътешественик намира скуката за доста приятна", заявява той. "Тя е символ на свободата му - прекалената му свобода. Той приема тази скука, когато тя се появи, не просто философски - а почти с удоволствие".
Трябва да признаем, че нормално не слагаме знак за равенство между скуката и удоволствието - но помислете по този въпрос.
Пътуваме, за да променим ритъма на живота си; това означава да възприемаме охотно затишието, както и бурите, с които се срещаме по пътя си.
Нещо повече, скучните места подобряват уменията ни на пътешественици, принуждавайки ни да намираме красота и смисъл - и да, и въодушевление - в обикновените неща.
Те променят нашата "мускулна памет" - естествената ни склонност да привикваме към всичко - и междувременно ни правят по-силни и по-добри. А не е ли точно това причината, поради която тръгваме на път?
Истината е, че няма скучни места. Само скучни пътешественици.
