Лвов е бил полски град до XVIII век, след което в бърза последователност е австрийски, австро-унгарски, отново полски, след това германски и съветски. Най-накрая след 1991-а става важен, макар и не толкова известен град в новонезависима Украйна.
През това време той минава през това да е едно от най-космополитните места в Хабсбургската империя до сегашния си статус на етнически хомогенен град. Повече от 90% от населението му са украинци, с голямо руско малцинство и почти никакви други етноси.
Две световни войни, съветска окупация плюс борбите за независимост водят до това полските жители на града бъдат изселени след масови депортации.
Освен това евреите в Лвов от периода преди Втората световна война са избити в ужасяваща етническа чистка.
Плашещата история за погроми и загриженост за "етническа чистота" прави този малък град на ръба на западната граница на Украйна мястото, от което двете модерни концепции за "престъпления срещу човечеството" и "геноцид" произхождат.
Правните термини "геноцид" и "престъпление срещу човечеството" са идея на двама студенти по право с еврейски произход, които не се познават добре един с друг, но и двамата учат в университета в Лвов под ръководството на полския професор Юлиуш Макаревич, изтъкнат учен по криминално право преди Втората световна война.
Макаревич преподава на двамата младежи, Герш Лаутерпах и Рафаел Лемкин, като включва и лекции за най-отвратителното масово убийство в дотогавашната история на XX век. Това е избиването на арменци в съседната на Австро-Унгария Османска империя. Урокът предизвиква у Лаутерпах и Лемкин размисли за това какво можем да смятаме за ултимативно престъпление.
Между 1915 и 1920-а Армения все още е в границите на Османската империя, а повече от 1,5 млн. арменци са избити или депортирани след въстание.
Масовите избивания, които следват, често са наричани геноцид от учените, но политиците са по-предпазливи в думите и определенията си. Въпреки това повече от 20 държави, сред които Франция, Германия и САЩ, официално припознават убийствата като геноцид - според някой първият в съвременната история.
Две десетилетия по-късно, когато се разгръщат ужасите на Холокоста, двамата мъже успяват да избягат далеч от Лвов, но се тревожат за своите семейства, които не са успели да ги последват. Лемкин и Лаутерпах изпитват нуждата от създаването на международен съд, който да осъди военните престъпници справедливо.
Престъплението е същото - масово убийство, което окървавява Централна Европа, унищожавайки евреи и не само - но двамата мъже продължават да подхождат към него по различен начин. За единия ужасяващите престъпления срещу всеки отделен индивид представляват оскърбление за цялото човечество.
За другия идеята да изтриеш от лицето на земята цяла група хора заради етническата или религиозната им принадлежност е различен тип престъпление, което изисква съвсем отделна дефиниция.
По тази причина Лемкин създава неологизма "геноцид". Въпреки това той не успява да съди нацистите за геноцид по време на Нюрнбергския конгрес. От 1943-а, когато Лемкин измисля термина, той започва личната си битка той да бъде включен в наказателния кодекс, но само няколко лидери са осъдени по този параграф.
В конвенцията, приета през 1948-а от ООН, категоризацията на Лемкин изисква ясни намерения и намеса за избиването на определена група хора, за да бъде това наречено геноцид.
В следващите десетилетия правосъдието разчита повече на фразата "престъпления срещу човечеството", което трудно може да бъде наречено по-малкото зло, но като че ли по-трудно за осъждане. Някои политици се притесняват, че с термин геноцид, престъплението на всички престъпления, може да започне да се злоупотребява.
Първият човек, който практически е съден за геноцид, е Жан-Пол Акайесу, бивш кмет на община Таба в Руанда. Той е обвинен за съучастие в убийството на членове на племето тутси, което търси убежище в малкия град, но в последствие повече от 2000 души са избити.
САЩ и тогавашният държавен глава Бил Клинтън обаче не са склонни да нарекат клането геноцид.
ООН го правят две десетилетия по-късно. За три месеца през 1994-а са убити между 500 хил. и 1 млн. членове на тутси.
Скоро след това идва ред на бившия сръбски лидер Слободан Милошевич да бъде обвинен в престъпление срещу човечеството. Той е обвинен в убийството на босненски мюсюлмани в периода от 1992 до 1995-а. Милошевич е обвиняван в зверства и в Хърватия и Косово, но умира преди да получи присъдата си от международния съд в Хага.
Подобен тип престъпления не са назовани официално геноцид, макар че би трябвало. Оттогава насам специалистите са сигурни за едно - независимо дали става въпрос за убийство на отделни индивиди или за целенасочено избиване на конкретна група хора, това престъпление трябва да бъде припознато в международните закони. То трябва да бъде спряно, а който стои зад подобно нещо - да бъде съден.
