През юни румънският президент Траян Бъсеску внесе в Конституционния съд свои предложения за промяна на Конституцията. След като КС ги одобри, ще влязат за обсъждане и в парламента.
Та държавният глава на Румъния предлага новият румънски парламент да има една камара и 300 депутати. В момента камарите са две, а народните представители 471.
Бъсеску предлага това наред с други идеи, сходни с тези на Дянков от Пакта за финансова стабилност - като например дефицитът да е до 3% от БВП. Явно става въпрос за повсеместно презареждане и по най-далечните губернии на ЕС с цел финансова превенция...
Но да се върнем на броя на депутатите. Преди време от бизнеса повдигнаха една тема дали пък парламентът ни не е прекалено голям. Бизнесът има своите бизнес основания.
Да си осигуриш лоби за определен закон - или промяна, със сигурност е по-евтино да платиш на 51, вместо на една-две парламентарни групи. Да не говорим, ако управлява тройна коалиция.
И все пак? Не са ли много 240 депутати за една 7-милионна България? Ами ако са сто, дори не сто и двайсет, избрани на мажоритарен принцип... Разбира се, паралелно с депутатите - да намалеят и общините - 264-те спокойно могат да се преполовят.
Темата за броя на народните представители е функция от отговора на големия въпрос: не е ли назрял моментът за реформа на политическата система, форматирана от Кръглата маса и узаконена от Конституцията, приета през 1991-а.
След синьо-червената мъгла, изчерпала се с няколко правителства до 2001-а, и парламенти, осъществени на същия принцип, последва времето на Спасителите във властта. Всеки от тях формира своя партия и осигури вход в парламента на хора, които в никакъв случай не могат да се нарекат представителна форма на национална власт. Която, при това, би трябвало да е достатъчно силна, за да гарантира общественото благо.
Защо?
Първо, всеки от тези 240 души е избран на партийно-бюрократичен принцип. Тоест - неговото място в Народното събрание се определя от близостта му до върховния партиен кръг и Лидера - бившите министри са с приоритет - както и от заемания от него партиен пост.
Партиите не правят листите за избори съобразно различните електорални групи, чиито интереси представляват. Ако някой може да представи емпирични доказателства за обратното - моля. Ако се приложат профилите на избирателите, гласували за дадена партия в деня на изборите, към реалното представителство в НС, ще се види тоталното разминаване.
Достатъчно е да се погледнат групите на партиите, чието парламентарно представителство не е прекъсвало през почти целия преход. Почти 80 до 90% от депутатите в тях са с абонамент за Народното събрание. Нужно ли е. И интересите на кои точно прослойки от българското общество, и в частност на БСП, представляват професионални политици като Румен Петков и Румен Овчаров например?
В ПГ на Коалиция за България фигурират - освен бившите соцминистри от тройната коалиция, и хора, които знаем от няколко парламента. Същото е и при ДПС. Малко по-разредено е откъм десните...
Редовният престой в парламента не помага ни най-малко за функционираща и ефективна демокрация. Още повече, при невъзможността тези хора да бъдат отзовани оттам, ако напуснат парламентарната си група. Защото тогава те не предават партията си, а избирателите, гласували за тях. Лекотата, с която напускат и се разпадат парламентарни групи, си е обикновено предателство - срещу обещания за пари, власт и/или шантаж.
Второ, цели групи от българското общество, обособени не толкова на етнически, колкото на социален признак, са тотално непредставени. Ромите са една от тях. Над 100 000 роми са гласували за управляващите от ГЕРБ на последните парламентарни избори на 5 юли. За другите партии да не споменаваме. Но само на тази база в 41-ото НС би трябвало да има поне трима депутати на страната на управляващите.
Ами пенсионерите? Техният брой у нас е 2.3 милиона, това е най-голямата група от избирателите - над една трета от хората с избирателни права в България. Ако приемем, че броят на депутатите изразява представителност, възможно най-широка, на всички, то тогава те би трябвало да имат поне 70 народни представители. Без значение как са разпределени по парламентарните групи.
Трето, необходимо е да се смени кръвта. Видно от кадровата политика на партиите, няма свестни и кадърни хора за почти нищо. Така че като са по-малко депутатите, и тъпотията ще е по-малко.
На последните избори в един от областните центрове водачът на една от листите беше сложил на трето място любовницата си - и сега и двамата са в 41-ото НС. Спестяваме имената.
Големеещите се парламенти - типични за Балканите
Забележителното е, че ако погледнем примерите на Балканите, спокойно можем да кажем, че числеността на българския си е съвсем в реда на нещата. Но ако устремим поглед към развитите демокрации от Старата Европа, нещата се променят.
Да видим кои местни демокрации се "ширят" в многочислени парламенти. В Гърция, страна с население около 10.306 милиона, парламентът наброява 300 души.
В Македония, която разполага с 1.8 милиона избиратели при население от над 2.1 милиона, разпределени в 6 района, се избират 120 депутати. За първи път на последните избори македонската диаспора в чужбина имаше право на трима депутати, като така народните представители стават общо 123-има.
Унгарското Държавно събрание разполага 386 депутати при над 10-милионно население.
Във Франция, където парламентът е двукамарен, Assemblee nationale се състои от 577 депутати, а в Сената - 321 сенатори. Но населението на Франция е близо 10 пъти по-голямо от българското - над 60 милиона души.
Германският Бундестаг наброява 666 народни представители при население от близо 83 милиона. Австрийският парламент има 138 депутати, въпреки че населението на страната надхвърля 8 милиона души.
Въпросът дори не е в залелите ни факти за безотчетните пари на депутатите (виж вдясно). Въпросът е, че те са част от една фасадна демокрация, залегнала в Конституция, която очевидно се нуждае от ремонт. Или просто от нова такава.
Преди обаче да се намали броят на депутатите - макар и химера, нека си помечтаем - трябва да се изчистят избирателните списъци от стотици хилядите фантоми, с които са пълни в момента и които партиите си преразпределят накрая на изборите. В името на повече депутатски мандати, съответно и пари срещу така получените гласове.
Ако депутатите намалеят поне наполовина, и някои партии ще изпаднат от парламента. Какво пък - да са се борили както трябва за сърцата на избирателите си. Да са намерили начин да се обединят. В крайна сметка това е и лошото на демокрацията - мнозинството печели. Каквото ни е мнозинството, такава ни е и печалбата.
Едно обаче е безспорна истина - депутатите са представителство на партийния елит, бизнеса, задкулисията, които всъщност са си пак избиратели. Но не и автентично представителство на много по-голямата част от обществото. И след като позволихме двадесет години замислената от кръгове от БКП политическа система да функционира, редно е сега да я сменим. Или поне да започнем да говорим за промяна на модела й...
А може и да вземат да понамалеят малко боклуците на входа - и на изхода.
