Вече хич не е смешно да слушаш селските мъдрости на Бойко Борисов. Вече дори не е досадно дудненето му за наследството на Тройната коалиция и Цанков камък. Вече дори не е дебилно забавно решението на елементарното судоку, дали след 2, 3 или 4 дни премиерът ще се обърне на 180 градуса при поредния съсловен протест.
Вече е непоносимо унизително!
Непоносимо унизително е премиерът на твоята страна да си я представя "като в приказките" - осеяна с вятърни перки с червени лампички. Да сравнява мощността на ВЕЦ с тази на АЕЦ. Да обяснява на бъдещи машинни инженери каква работа им се отваря по асфалта на магистралите и по кофражите на „Белене".
Да намира "отнякъде си" пари за столичната „Топлофикация", за да стоят студентите от Алма Матер на топло и "да не скачат много". Да редуцира здравеопазването до 120-130 големи болници, плюс "Спешна помощ" за населението без болници. Да откривателства, че икономически реформи се правят като „ремонт у къщи - когато имаш пари и даваш на жената", и не се правят при бюджетен дефицит и криза.
Непоносимо унизително е премиерът на твоята страна да е неук наглец, който кибичи на власт като кръчмарски бабаит - ломоти от всички ефири като нивото на река Дунав в сантиметри, реже денонощно ленти като пожизнен комунистически велможа, кичи се с тенекиени медали като никога не печелил битка италиански офицер, реже бюджети и после плаща великодушно като монарх от цивилната си листа, държи си финансов шут за министър като всеки жаден за народна любов латиноамерикански диктатор, върти числата на осигуровки и данъци като топки на Тото 2.
Непоносимо унизително е премиерът на твоята страна да е настървено изборно животно, което се интересува единствено от плячката си - спечелването на президентския и местния вот идната есен, и което кротко мами сърничките „да почакат да минат тежките 6-8 месеца", докато дойде хубавото.
След всички фатмашки „Ходом, марш!" и „Остави!" обаче дали хубавото няма изневиделица да се озъби като по-лошо и от преди-лошото?
Дали след като премиерът стопи финансовите резерви на държавата, няма да я завлече още повече със заеми?
Дали след като се направи на голям енергиен играч, руските тръби накрая няма да се окажат съвсем четвъртити?
Дали покоят, редуван с браунови движения в здравеопазването няма да доведе до смъртни епидемии по социален признак?
Дали импровизациите във висшето образование няма окончателно да го превърнат в килийното училище на Европа?
Дали пенсионните упражнения в крачка няма да сринат всякакво доверие в социалното осигуряване и се върнем не при Бисмарк, а при Дикенс?
Дали полицейските акции с трилър-имена няма да се окажат само едно продължително разлайване на кучетата, докато стари и нови крадци доопоскват покъщнината?
Непоносимо унизените обаче не могат да направят нищо друго, освен да изчакат да видят дали ще бъдат доведени до пълна катастрофа. Загубено достойнство се връща само когато то е всеобща ценност - индивидуалното спасение няма политически ефект.
Повечето ще разберат, че селският цар е гол едва след като сами, тайно и полека, оголеят до шушка. И ще побързат да си загърнат достойнствата с поредната си голяма илюзия.
