Искаш ли да ти разкажа приказка?
Ето, почвам. Имало едно време едно сърдито, черногледо, по Рамщайновски зловещо и злорадо Момиченце. То живеело сам-само в къща на един кокоши крак на края на гората. Компания ѝ правили единствено катериците и таралежите, понеже били достатъчно безмълвни, че да може да ги търпи около себе си.
Както вече се досещате, Момиченцето не харесвало много-много останалите хора, за да не кажем изобщо даже, не толкова защото били прекалено шумни, а защото били прекалено празнословни и празноглави. Не харесвало и празниците им, понеже тогава хората ставали особено неприятни, макар че, мислило си Момиченцето, би трябвало да е точно обратното.
От всички празници обаче най не харесвало Коледа, понеже много преди да дойде, хората щурмували гората ѝ, изпотъпквайки в набеза си де що сварят - гъби, дренки и гадинки. Изпо*ирали храстите и полянките, изсичали едва стигналите човешки бой елхови дръвчета, а на тръгване оставяли след себе си камари боклуци, но и ведри пожелания за "светли празници".
След като тупурдията отминела, Момиченцето изпълзявало от къщата на кокоши крак и, както си било намусено и в много лошо настроение, си сипвало едно канче домашна ракия, сядало на стъпалата пред входната врата и започвало да прави това, което обичало най-много: да мрази Коледата.
Не е необходимо читателят да е мозъчен хирург, за да се досети, че Момиченцето не е Червената шапчица, която е объркала приказката си, а алтер егото на авторката. Тоест, аз съм момиченцето. (Е, момичешката фаза отдавна е минала и заминала, но алтер егото си е мое и затова мога да си го измислям, както си искам.) Представяте ли си обаче как се учудих и даже изпаднах в лека паника, когато в началото на този ноември в моловете накачулиха с лампички и златни топки първите изкуствени елхи и наредиха около тях фигурки на хора и животни в нереални размери и... Момиченцето остана безучастно!
За първи път от години насам то не прояви желание да подпали този нелеп коледен мизансцен по примера на своите кумири от "Рамщайн", които, ако сте запознати с творчеството им, знаете, че си падат пиромани. Момиченцето не само че не изпита желание да пропълзи обратно в къщата си на кокоши крак и да не излезе оттам до първи януари, но дори се разчувства. Леко и едва доловимо, но се разчувства!
Коледно чудо, ще кажете вие.
Нееее, по-скоро ковидно чудо, ще кажа аз.
Не си мислете, че съм се събудила една сутрин и съм установила, че вече харесвам празника - о не, сър, няма такова нещо. И сега все още не одобрявам превръщането на един ден в годината в двумесечна маркетингова кампания, която целѝ да ти продаде от пералня и домашни пантофи до идеализирана, лигава картинка на задружно семейство от пет поколения, всичките облечени с еднакви пуловери на еленчета и снежинки! И сега ми идва да метна чинията с фъстъци по барманката, която си позволява да смени Judas Priest с Марая Кери. И сега ми идва да оставя под елхата за хлапето на приятелското семейство вместо LEGO с Хогуортс пакет Marlboro.
И сега ми идва да мина покрай някой Дядо Коледа и да смъкна с един замах цялата му дегизировка, разкривайки пред ревящите деца от детската градина и техните ужасени мами лицето на не по-малко стъписания чистач, охрана и отявлен алкохолик бай Андон.
А ми идва да безчинствам така, защото ме е яд на този празник, който, в модерния си прочит, кара бедните хора да осъзнаят, че са още по-бедни, нещастните - още по-нещастни, а самотните - още по-самотни.
Разликата тази година обаче е в това, че поривът за саботаж някак отстъпи пред възторга от това, че има изобщо какво да саботирам.
Знаете ли, оказа се, че и върху мен работи старият психологически трик "отнеми нещо на някого, за да започне да му липсва". Без значение дали става въпрос за развалена кафе машина, абонамент за Netfliх или любим човек, който си е тръгнал и те оставил сам да се оправяш със сметките, почистването на тоалетната чиния и живота изобщо.
Когато миналата зима правителствата по света "забраниха" Коледата заради строгите пандемични мерки и гирляндите от искрящи лампички омърлушено увиснаха между уличните лампи над притихналите, безлюдни улици, се стъписах. Сърцето ми спря. Една предателска сълза замръзна на ледената ми буза. Сякаш някой беше натиснал погрешното копче на някаква адска машина и изведнъж човечеството се беше озовало в паралелна реалност, където Коледата е ден, в който се чества не раждането, а гибелта.
Минавах покрай кафенета и ресторанти с черни витрини, возех се в призрачни влакове, от високоговорителите на които безизразен женски глас призоваваше да спазвам дистанция, макар и да нямаше от кого, а когато се уморявах, присядах с подложени длани под задника на каменните стъпала пред някое затворено кино или сладоледаджийница и си мислех колко съм загубила като не съм си позволявала да се радвам на Коледата, докато я е имало. Дали от високомерие, арогантност или чист инат вече нямаше значение. Защото и Коледата я нямаше.
Това всъщност е приказка за конвертирането. И не става въпрос за конвертиране на PDF файл в Word. Нито пък на религиозното такова - на невярващ във вярващ, на атеист в християнин, на християнин в будист, на будист - в марсианец... Става въпрос за друг вид конвертиране - за превръщането на жабата в принц или, погледнато в по-обобщен план, на животното в човек. Какъвто е случая на Момиченцето. На мен.
12 месеца след забранената Коледа днес отново има коледни базари, във въздуха се носи стимулиращ сетивата аромат на греяно вино с билки и наденички на скара, а зле маскирани Дядо Коледи на всеки ъгъл хохохват и подрънкват с чанове, подканвайки към празнична благотворителност. Има татковци, повели дъщерите си за ръка към пързалката за кънки на площада, има продавачи на печени кестени и канелени сладки, има момичета с разпуснати червени коси и ръкавици с един пръст, подкарали велосипедите си към поредното коледното тържество у лелини. Има нетърпение, радост, вълнение. Защото я има Коледата.
Едно време възръсявали мъртвите с песен. Тази Коледа възкресихме мъртвите си души с надеждата, че всичко ще бъде "както преди".
И ще бъде. Каза Момиченцето.
