За Гарет Бейл футболният терен сякаш не се различава от детска спортна площадка.
Когато гледаме отново някои от най-великите му голове, когато видим поразяващите удари от 30 метра и мълниеносните спринтове, си припомняме, че той е нещо повече от състезател, който иска да побеждава.
Уелсецът винаги е притежавал спонтанността на човек, играещ заради самата игра, заради тръпката да направи нещо ново и да почувства нещо истинско.
Какъв е смисълът да тичаш, освен ако не го правиш със скоростта на светлината? Защо ти е да изпълняваш пряк свободен удар, освен ако не изстреляш топката с всичка сила в горния ъгъл? И защо въобще да си футболист, ако не опитваш постоянно да създадеш някой незабравим момент?
С тази нагласа Бейл прекара своите 17 години като професионален футболист и ще остане в историята като може би най-великия британец във футболната игра.
Не че са му липсвали тактически познания или амбиции за победи и купи. Няма как да направиш кариера с три шампионски титли на Испания, пет Шампионски лиги и една Купа на краля без победата да е над всичко и без ясна идея как да печелиш големите мачове.
Но Бейл е типичният играч за отделни моменти, за паметни изригвания, вместо пример за постоянство и повелител на рекорди. И сега, когато той обяви края на кариерата си едва на 33 години, е време да се върнем към тези моменти и да осмислим величието им.
Някои от тях траеха сякаш частица от секундата, други - като през 2012/13, продължиха цял един сезон от девет месеца. Вероятно Бейл можеше да спечели повече, да играе поне още няколко години, да напусне по-рано Реал Мадрид - но тези детайли вече нямат значение, особено пред нещата, които реално постигна.
Именно Мадрид беше мястото, където той спечели големите трофеи, след като беше привлечен за рекордна за времето си сума. На "Сантяго Бернабеу" крилото завоюва всичко възможно, но и загуби частица от себе си.
През 2013 г., когато той премина в Реал, Кристиано Роналдо просто беше твърде добър и твърде нахакан, за да остави който и да е да отнеме водещата му роля.
Повечето от останалите играчи в тима или приемаха това и се задоволяваха с поддържащи функции (Карим Бензема, Лука Модрич, Анхел Ди Мария), или просто си тръгваха. Докато Бейл не направи нито едното от двете.
Първоначално британецът беше пускан по дясното крило, тъй като лявото беше запазено за Роналдо. Той имаше претенции и получи по-централна роля, но контузиите бяха започнали да му пречат, а представянето му не беше изключително, а просто много добро. Феновете така и не го обикнаха колкото Роналдо, в последните години пък тотално се обърнаха срещу него заради нежеланието му да прекрати договора си.
Когато обаче Гарет Бейл произвеждаше някой от своите моменти, беше абсолютно ненадминат. Наглед невъзможната му задна ножица във финала на Шампионската лига срещу Ливърпул през 2018 г. е може би най-прочутият му гол.
Но какво да кажем за онзи пробив, донесъл победното попадение във финала за Купата на краля през 2014-та? Бързакът взе топката в центъра и премина като мълния отстрани на тъчлинията, преди да прекара топката между краката на вратаря.
Това беше може би най-красивото проявление на играча, намиращ се сякаш на спортната площадка - подобен гол повечето футболисти въобще не биха си представили, камо ли да го превърнат в реалност, и то в такъв момент.
Но преди да дойдат триумфите в Реал, Бейл се превърна в суперзвезда в Тотнъм и именно неговата версия в Спърс ще остане любима на много от феновете му.
Достатъчно е да си спомним вълнуващия хеттрик срещу Интер на "Сан Сиро" през 2010 г., волето от друга планета срещу Стоук Сити, плюс онази кампания 2012/13, която ще си остане едно от най-великите индивидуални представяния във Висшата лига.
Тогава Бейл наниза 21 гола, а 9 от тях вкара извън наказателното поле (все още ненадминат рекорд), 4 от тях пък бяха победни попадения, паднали след 78-ата минута.
С геройствата си крилото почти издърпа Тотнъм до зона "Шампионска лига", а това беше неособено впечатляващ състав с играчи като Стивън Колкър, Кайл Нотън и Люис Холтби.
А каква трансформация само претърпя Бейл при "шпорите", където беше пристигнал едва за 5 млн. паунда като кльощав ляв бек и беше резерва на Беноа Асу-Екото.
Историята на Бейл е и история на изключително развитие. Саутхемптън му даде старт, Тотнъм го направи звезда, Реал го направи легенда, но националният отбор на Уелс беше мястото, където той остави най-ярка и емоционална следа.
Когато дебютира за Уелс на 16 години през 2006-а, тимът не се беше класирал за голямо първенство от почти половин век.
С Бейл начело, "драконите" бяха на три от последните четири големи турнира и няма съмнение, че крилото е голямата звезда и сърцето на този отбор. До момента Уелс беше тимът на Бейл и той не криеше, че за националния играе с най-голяма отдаденост.
Вярно е, че кариерата му отшумя и завърши твърде кротко и безшумно, финалните сезони в Мадрид бяха болезнени, завръщането в Тотнъм при Жозе Моуриньо също.
Периодът в Лос Анджелис ФК не беше впечатляващ, а Световното първенство в Катар си беше разочарование с неприятна кулминация - смяна още на полувремето срещу Англия.
Такива неща се случват и на най-добрите, а вероятно при Гарет Бейл беше нормално да не очакваме този период да продължи дълго - шоуменът, който играе заради бляскавите моменти, няма да се примири да гасне сезон след сезон в САЩ, Китай или Близкия изток.
Все още някои твърдят, че Бейл някак е пропуснал да осъществи съдбата си и да извлече максимума от своя талант.
Но не бива да забравяме, че футболът не е игра, предназначена за цифри и рекорди, а за ярки изпълнения и незабравими спомени - каквито Гарет Бейл произведе повече от всеки друг футболист от Острова.
