Стефан Командарев е един от българските режисьори, които е редно да сте чували и гледали поне веднъж. Най-малкото заради „Светът е голям и спасение дебне от всякъде" - единственото българско пълнометражно заглавие, което е успяло да достигне до селекцията от 10 филма за чуждоезичен „Оскар". В крайна сметка отпада в последното сито и не влиза в петицата, която получава номинации. Тя пък се състои от филми от Франция, Израел, Германия и Австрия, като японският Departures става носителят на наградата.
Това е и годината, в която „Беднякът милионер" става филм на годината, а Пенелопе Крус и Кейт Уинслет печелят първите си златни статуетки. Това е и годината, в която Хийт Леджър умира и получава „Оскар" посмъртно, а тъжният Wall-Е става „анимация на годината".
Някои хора казват, че Оскари отдавна се дават по пристрастия, заради финансови облаги, по политически и расови разбирания, и може би са прави, но края на 2008-а и началото на 2009 година, е времето, в което хората у нас се гордеят, че имаме кино. И всичко това заради Стефан Командарев и великолепния сръбски актьор Мики Манойлович, който изиграва главната роля във филма.
Години по-късно България и Командарев правят втори опит за селекция на наградите с филма „Съдилището". Не им се получава, но пък цялата кампания покрай промоцията за Академия среща нашия режисьор с един от кумирите му в киното - белгиецът Жако Ван Дормал.
„Той е един човек, който има всичко на всичко 4 филма, но всеки един от тях е учебник по кино. Миналата година изкарах месец и нещо в САЩ, защото правихме кампанията на „Съдилището" за чуждоезичен „Оскар", а Жако Ван Дормал беше представител на белгийкия кандидат. Така успях да се запозная с него. Всички негови филми са изключително гениални. Той има специално място за мен. Иначе, естествено братя Дарден са ми любими. Джузепе Торнаторе - също, въпреки че е тотално различен. Ако се върнем по-назад, съм минал през етапите на Фелини, Тарковски и т.н. Но човекът, заради когото навремето зарязах медицината и тръгнах да се занимавам с кино, беше Жако Ван Дормал и по-специално първият му филм „Тото, героят".
С днешна дата Стефан Командарев е един от режисьорите, които следим с любопитство. Заради почти случилата се номинация и заради новия му филм - „Посоки".
„Сюжетът проследява шест истории в шест таксита, които се случват за 24 часа в София. Всякакви истории - има и смешни, и трагични, има и по-весели, и по-тъжни. И всички те се преплитат. Цялото това нещо го заснехме по един много... шантав начин. А именно - всеки един епизод е сниман в един кадър, за което постигнахме чудеса от храброст. Имаме кадри от по 18 минути, в които камерата пътува с героите в таксито, излиза с тях от него, в единия случай дори се качва на кран и се надвесва над един мост, след това обратно се връща при тях, обратно в таксито и то продължава. И всичко това в един кадър. С адски много движение на камерата. Всичко от ръка. Стана много кинаджийско и много силно."
Филмът трябва да се появи по кината догодина, а в него ще видите хора ката Ирини Жамбонас, Васил Василев-Зуека, Асен Блатечки, Юлиан Вергов, Стефан Денолюбов, Добрин Досев, Боряна Стратиева, Стефка Янорова, Николай Урумов, Иван Бърнев, София Бобчева и още много други... „Със сигурност пропускам много хора. Но всички актьори направиха невероятни неща."
Можем да кажем спокойно, че „Посоки" е филм, натъпкан с истории, които пък са натъпкани в таксита. Автомобилите с марка KIA харесват Командарев толкова, колкото и повечето родни зрители. И му вярват, че ще направи поредния добър филм.
И в живота Командарев е верен на KIA - на снимката е личният му KIA Sportage.
„Историята с коли тръгна от това, че таксиметровите шофьори са хора, които виждат много неща. Знаят много. Познават реалния живот. Понасъбрах доста случки от форуми и от приятели. Повече истории всъщност са истински, само една от тях е по един разказ на Чехов. Но там героят е файтонджия, ние просто го осъвременихме."
На въпроса: „кои са съставките на добрия филм?" Стефан Командарев отговаря кратко и ясно:
„Първото е историята. Историята е най-важното. Франсоа Трюфо мисля беше казал, че „когато е написан сценарият, хората казват: филмът е готов, остава само да го заснемем." Тоест, най-важното е сюжетът. Оттам насетне Милош Форман твърди, че 70% от работата на режисьора е да подбере добрите актьори. Така че, ако имаме добри актьори и добра история, мисля, че 80-90% сме готови."
„И добрият режисьор!" - добавя Петьо, синът на Стефан Командарев, който през цялото време е с нас и слуша с любопитство. Обажда се при нужда и е хитър като малка мишка.
И въпреки че имаме верните отговори, на българското кино някак не му се получава, ще кажат някои. И най-вероятно ще са прави. Стефан Командарев обаче е на друго мнение и докато той ни говори и убеждава, сме склонни да му вярваме. Това е ефектът на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" и предстоящото очакване на „Посоки".
„Случват се хубави неща в българското кино напоследък. Излизат силни филми, снимат се много добри филми. Освен това тази година излязоха доста сериозни заглавия. Да, случват хубави неща."
Странно за мнозина - Стефан Командарев е един от българските режисьори, които не искат да снимат сериали, но пък правят документално кино.
„Човек си има приоритети. Аз имам възможността да си позволя лукса да не снимам за телевизия. И слава Богу. Но начинът, по който оцелявам е, че снимам документални филми, които са нискобюджетни, с малък екип и с това успявам да запълня времето си между игралните филми. А и документалното кино е нещо, което обичам. И си е кино. При това добро".
За последния си документален филм - „От признателните потомци" казва:
„Това е филм, който държа да се види. Разказва историята на възрастен човек, пенсионер, който пее в хора на Централните софийски гробища. И този човек има много свободно време, но вместо да решава кръстословици и да си говори за политика, от години наред ходи, почиства и поддържа абсолютно занемарените и запуснати, ограбени гробове на велики български писатели, поети, режисьор и артисти. Ние една година го следихме. В рамките на филма се възстановиха почти неразпознаваемите гробове на Димитър Талев и Адриана Будевска."
И тъй като говорим много за кино, a и вмъкваме темата за колите покрай „Посоки", чиито нощни снимки са приключили току-що, решаваме, че е редно да го снимаме до личната му кола - KIA Sportage, която разбира се също участва дейно на снимачната площадка.
Питаме го и за любимите му места в София.
„Едно от любимите ми места в София е улица „Иван Асен", където си живея. Другото ми любимо е там, където съм израстнал - на спирка „Вишнева" в Лозенец. „Шишман" ми е много любим, с всичките местенца по него. Там е офисът ми - на „Славянска". „Шипка" също е много хубаво място. Около „Докторската градинка", защото и двете ми деца израснаха в парка или в „Докторската градинка"
За финал - какъв е Стефан Командарев, когато не прави кино?
Ами, какъв... Днес е много особен ден, защото е първата почивка след снимките. В продължение на повече от месец всички бяхме на режим - лягане в 6:30-7:00 сутринта, малко спане, ставане следобяд и цяла нощ снимки. Чак сега се очовечвам и се връщам към нормалните неща. Със сина ми ходим на плуване, на пазара зад „Малък градски театър", който обичам. Там има невероятни неща. Това си е ритуал в събота сутрин.
