Платена публикация
Когато човек си говори с Трайков, никога не е сигурен дали не е на изпит. Слуша внимателно и погледът му някак те пита - „Само това ли знаеш?". Когато говори за държавна работа и въпроси, засягащи страната, става строг, без да се усеща. Разсъждава, докато говори. Опитва се да си му събеседник. Това е приятно, защото всеки гъделичка самочувствието си.
Но после си дадох сметка, че така му е по-лесно да спори сам със себе си. Винаги търси варианти. Като всеки човек с критично мислене се съмнява първо в себе си. После и в тезите на другите. Не е влюбен в собствените си думи и мнозина приемат, че е неуверен.
„Екипът ми все повтаря, че трябва да отсека и безпрекословно да пратя послание към хората. Но аз не мога така. Не съм предизборна тонколона. По всеки въпрос има различни мнения и аз имам своето, но не мога да разпореждам на всички какво да мислят", казва Трайков и леко иронично поглежда към сътрудниците си. Усещам, че не му се говори за политика и подкарах към личното.
Когато отворих приказка за децата му, улучих в десетката. Омекна като пластилин и сякаш стана по-топло наоколо. Обожава ги и вече сметнах, че лесно ще му се качат на главата след години, когато дяволитата му усмивка ме прати към спомените от неговото детство в Марикостиново и Кромидово. Въпреки че е роден в София, най щурите истории са винаги при баба и дядо. Стана ясно, че не е бил от най-послушните, но пък послушковците никой не ги брои за нещо...
Но и тогава (помислих си, както и днес...) всички се изненадвали, когато Трайчо застане наопаки на общоприетото. Така с изумление техните разбрали, че синът им е екстремен тип и скача с бънджи.
„Не само това, ами взехме второ място с отбора на републиканското по бънджи през 1996 година. Тогава ми беше за първи път - предно, задно салто и волна програма. Беше много яко." Доволно се опъва назад като човек, който вече е сторил рискования ход и за секунда му се наслаждава..., но само толкова и веднага те хвърля в реалността.
„Понякога нещата ставаха от чиста глупост. Като ученик в 11 клас в УПК трябваше да караме трамвай и три месеца возих пътници. Тези хора са били луди да ни поверят такава отговорност, но се справихме. Стана ми смешно, докато слушах Борисов да брои кой пилот за живота на колко пътници отговарял. Но, по избори явно нещо им става. Та един ден бързах да стигна до последната спирка, защото трябваше да уча за кандидатстудентски изпити. Нали все ни набиваха, че това е много важно и пропуснах една спирка на скорост по булевард „България".
Ако искате вярвайте - карах седмицата. Просто видях как безметежно я пропускам и рязко натиснах спирачката. Ама то не е лека кола. Спрях 200 метра по-надолу, а всички хора бях изсипал в предната част. Ужас. Започна ропот и недоволство. Аз излязох и се извиних, но тишината беше тягостна. Тогава една баба ме спаси и каза да оставят момчето (тоест мен) на мира. Голяма сила бяха бабите тогава -възрастта даваше авторитет. То и днес сме за никъде без тях..."
Интересно. Изглежда пресметлив експерт, но ако го разлистиш внимателно, излиза човек, който чувства много, но показва малко. Като студент работил два месеца като икономически репортер. И до днес повтаря, че журналистиката е много трудна, отговорна и стресираща. Умълчах се разсеяно, защото не исках да си призная, че днешната журналистика, за разлика от онази, която той помни стана доста по-евтина.
„Изведнъж се оказах икономически репортер в новосъздадения вестник „Банкер". Повериха ми страшна отговорност - уводната статия на първия брой, посветена на проектобюджета. Никога не бях правил това. Потърсих зам.-министъра на финансите Димитър Костов, но от министерството никой не ми обърна внимание. Затова взех бюджета и седнах сам да правя анализа. С голямо притеснение, защото усещах, че тези обувки са ми големи по размер.
След излизането на статията се обадиха от кабинета на Димитър Костов да кажат, че анализът бил много хубав, но можело все пак да е малко по-милостив към тях."
След два месеца кариерата му на журналист приключила, защото си дал сметка, че тази работа не е за него. Очевидно пред мен стоеше човек, който не се притеснява от важни и тежки задачи, но ако околната среда му е скучна, нещата се променят. Точно по тази причина учил две години арабистика в Софийския университет, но не я завършил, защото заминал да работи като стратегически консултант в Будапеща. Все пак и до днес има следа от контакта с тази култура и е запазил добри приятелства. Явно държи на това.
Не си го признава на глас, но очевидно е доволен, когато работата му получава добра оценка. Оглежда се в очите на другите, не за да им се хареса, а защото вътрешно е убеден, че е заслужил. Работи в изключително престижната консултантска компания „Роланд Бергер". Накарали го да направи презентация за културологичните особености на българите и западноевропейците.
Никога нямаше да ми хрумне, че този строг икономист се е налагало да изпълнява подобни задачи. „Самият Роланд Бергер много хареса работата и даде за пример как се прави такова сравнително изследване. После разбрах, че я е представил пред германското правителство. Колегите ми разказаха, че дълги години компанията ползвали презентацията като основа на разработки за източноевропейските пазари."
Когато се усмихне, става различен. Макар че рядко го прави. Не успях да го провокирам да ми разкаже как му е хрумнало да язди кон или да свири на тромпет. Отказа ми с усмивка. И краткото съобщение предназначено за мен, че „Това вече всички го знаят. А ти нали искаше да пишеш за неизвестния Трайков?".
Публикацията е част от кандидат-президентската кампания на Трайчо Трайков.
