Нееднозначното, но ударно заглавие, афористичният дух, препратките към идеи на Шопенхауер и Кант, вицовете за Сталин и неговите приближени, лекотата, с която героите изричат лъжи, утешават другите или се самозалъгват - „Празникът на незначителността" напомня за пореден път, че не живеем в най-добрия от всички възможни светове. И едва ли някога ще го заслужим.
Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало, размишляваше Томаш от „Непосилната лекота на битието". Щом на човек му е отредено да живее само веднъж, той все едно не е живял - всеки негов избор е произволен.
Размислите и действията на Ален, Рамон, Шарл и Калибан изглеждат точно такива - случайни, унесени и някак присмехулни. Леки и някак невинни. „Празникът на незначителността" е бравурна задявка с читателя и с нагласата му да се вдълбочи в поредната полифонична творба на Кундера. Който е чел „Животът е другаде", „Шегата", „Книга за смеха и забравата" ще приеме този ход на любимия си писател като нещо естествено. Като блясък на чистия смях.
Моята пиеса за куклен театър е само шега, глупост, не я пиша, само си я представям, но какво да направя, като нищо друго не ме забавлява... Та в последния акт на пиесата си представям ангел.
- Ангел ли? Защо?
- Не знам.
- А как свършва пиесата?
- Засега знам само, че накрая ще има ангел.
- Какво означава за теб „ангел"?
- Не съм силен по теология. Представям си ангела главно във връзка с това, което казваме на човек, комуто искаме да благодарим за добротата: „Вие сте ангел".
Смехът на Кундера е чиста забава, но и ироничен (защото е обречен?) опит да понесем живота без да му се цупим за грешките си, опит да спасим смъртта си. Защото всичките ни амбиции да преобразим света през миналия век претърпяха крах.
Не се чудете дали сте разгърнали роман, басня, новела, серия от анекдоти или нетипична пиеса.
„Празникът на незначителността" е брилянтна възхвала на доброто старо чувство за хумор. Онзи, който е чел „Бавно" на Кундера, също така тъничка, измамно непретенциозна книжка, няма как да не си спомни, че Вера, съпругата на писателя, на едно място му казва: „Споделял си неведнъж, че възнамеряваш един ден да напишеш книга, в която няма и едно сериозно изречение. Внимавай, враговете ти само това чакат".
Диктаторите (разбирай лудите) и „обикновените", посредствените хора си приличат по едно - липсва им чувство за хумор. А диктатурата става истински зловредна, когато „подопечните" изгубят чувството си за хумор. В този смисъл незначителността е проглеждане, необходима мъдрост. Днес „незначителността", т.е. съзнанието за всичко, което ни свързва с другите е по-необходимо от всякога. Но това означава, че и интелектуалният елит е по-отговорен от всякога.
А времето все ще лети. „Отначало ще сме живи, което означава: обвинени и осъдени. После ще умираме и още няколко години ще оставаме с тези, които са ни познавали, но много бързо ще настъпва друга прояна: наскоро починалите ще стават отколе починали, никой вече не ще си спомня за тях и те завинаги ще изчезват в небитието. Само някои, много, много малко на брой ще оставят името си в паметта ни, но поради липса на истински свидетел, на реален спомен, и те ще се превръщат в кукли на конци..."
