Броени дни преди настъпването на 2019-а поредната титла на Лудогорец отново изглежда като чиста формалност. Шест точки пред ЦСКА, седем пред Левски и всички предпоставки за удължаване на серията на 8 поредни шампионски години.
Откакто влезе в "А" група през 2011 г. фирменият проект на Кирил Домусчиев не дава на пиле да прехвръкне. Оттогава футболното първенство на България е паднало в плен на желязна диктатура, при която на върха в крайното подреждане може да има само един отбор. От второ място надолу другите се подреждат както им стигнат стотинките.
Тази пълна, повсеместна и безалтернативна хегемония е с необозрим диапазон във времето.
Този, следващият, по-следващият май ще гледаме една и съща сцена от стадиона в Разград - братя Домусчиеви ще къпят в шампанско футболно си его. С тях ще ликуват и десетките щатни, явни и скрити помагачи на Статуквото, опиянени от триумфа над историческия модел в българския футбол. Триумф, пренесъл ни в едни времена, които смятаме за срамни и удобно ги определяме като забравени.
За цялото си вековно съществуване, под шапката на държавните пощи, Цола Драгойчева, МВР или ДС, под крилото на Костов или Чорни, Левски никога не е успявал да наниже серия от повече от три шампионски титли.
33-хилядният Разград обаче отдавна издуха дори втория по големина град в България (Пловдив) по брой шампионски титли - Ботев и Локо имат общо 3.
Нещо повече - Лудогорец е по стъпките на ЦДНА от 50-те години на миналия век, когато армейският отбор е недосегаем властелин и печели 9 поредни пъти първенството на България. В периода 1954-1962 г. с покровителството на държавния апарат пред тима на треньора Крум Милев няма прегради и дори влиза в книгата с рекордите на "Гинес". Става единственият български клуб, допускан до участие в европейските клубни турнири. Да ви звучи познато?
Някои футболни историци описват онзи тим на "армейците" като "митичен". В него наистина блестят магьосници като Иван Колев, Стефан Божков, Манол Манолов, Георги Найденов, Никола Цанев.
Този вундертим обаче не среща никаква конкуренция на вътрешната сцена и успехите няма как да се проектират в националния отбор.
България търпи пълен крах в квалификациите за първите следвоенни мондиали, отпада още на старта в дебютното издание на европейското първенство през 1960 г. Картината започва да се променя едва когато примката се отпуска и влиянието на "червения" колос спада. От 1962 до 1974 г. страната ни се класира четири пъти поред на световно първенство, когато финалистите са едва 16, а Европа излъчва 8-9 отбора.
Фактът, че класата на българския футбол се покачва до това на водеща сила на континента е пряко следствие от появата и развитието на конкуренцията във вътрешното първенство. В споменатия период шампионската титла редува притежателя си непрекъснато. На върха, освен ЦСКА, стъпват Левски, Локомотив (София), Ботев, че и пловдивският Спартак. Ражда се велика генерация от майстори като Гунди, Якимов, Соколов, Бонев, Жеков, Котков, Панов, Дерменджиев... Оказва се, че "отстъплението" е благотворно дори за падналия идол - в сезона, в който за първи път достига полуфинал в турнира на шампионите (1966/1967 г.) и води епични битки с великия Интер, ЦСКА завършва едва пети във вътрешното първенство.
Този паралел съвсем не е въздишка по миналото, тъй като историческите натрупвания, ценности и традиции в българския футбол не могат да зависят от обстоятелствата, парите, волята на Партията/Държавата/Проекта.
Те могат да бъдат временно изместени, но не и подменени. Моделът на прогреса е един и той е рожба на футболния дарвинизъм у нас. Лудогорец съвсем не е първият, нито ще е последният, който се опитва да го промени. Досега, повече от век, обаче никой не е успял.
Монополизмът на един клуб винаги дърпа играта надолу. Когато силният шампион няма силни врагове, неговият крах е предопределен.
България, най-грубо казано, стана четвърта в света, със защитници, калени в Левски, нападатели, изгрели в ЦСКА, куп таланти, формирани в Етър, Сливен, Пирин, Славия...
Сега, през май, обаче отново ще регистрираме колко по-добър бил Лудогорец от останалите. Разликата ще е "колосална", "космическа", "междупланетарна". Тимът от Разград пак ще атакува Шампионската лига, а мастити капацитети ще ни обясняват от екрана как просто тимът на Домусчиев нямал алтернатива.
Големият въпрос обаче ще продължи да виси - успехите на Лудогорец успехи на българския футбол ли са, на стройната му система, на силното първенство, на родната футболна школа, на добрите треньори и футболисти, на конкурентния национален отбор... Или просто е частен бизнес проект, оазис в пустинята, пир по време на чума?!
Доживяхме времена, в което победите на скъпоплатени чужди наемници се приравняват с подвизите на поколения български футболни титани. Междувременно пирамидата се срива, а попадането в трета урна при жребия вече се приема за колосален успех за националния ни отбор.
Ясно е, че колкото и да се напъват Гриша Ганчев и Спас Русев, няма как да стане.
И тази есен го показа - дори когато се клатушка, винаги има кой да държи Лудогорец изправен. Стане ли напечено, все ще се появи някой Чинков да оправи нещата. Пипалата на Октопода са проникнали по всички етажи на футбола у нас. Първото място на Лудогорец се е превърнало в член първи на Устава на БФС и за хората в Бояна всеки друг сюжет е невъзможен. Наглостта на Проекта е толкова безсрамна, че в Разград смятат, че могат да станат шампиони на България практически и без треньор - няма как по друг начин да се тълкува назначението на Антони Здравков. Какво ли всъщност зависи от него?
Какво ли зависи и от феновете и хората, за които всъщност е създадена тази игра. Какво от това, че всеки уикенд те показват какво мислят за Проекта и Системата - на онези в Бояна и в Разград изобщо не им пука. Събират си глобите, печелят си точките и продължават с игричките. За разлика от политиката, във футбола ни няма дори мандатност - изборната система също е направена така, че да обслужва Системата. И докато Домусчиев или Михайлов не решат сами да отпуснат примката, нищо няма да се промени.
А това, както добре знаем, няма как да се случи.
