Завръщане в 1984 г., отпорът на мъжете и приносът на един забележителен ром
Едва в първата половина на април сме, а вече спокойно можем да определим годината като най-вълнуващата и успешна за българския спорт от много време насам.
Европейска титла в леката атлетика, сребърен медал от световно по биатлон, позабравен дъжд от отличия по вдигане на тежести, борба и бокс. Регулярни успехи в художествената гимнастика. Изгряващи звезди в алпийските ски, фигурното пързаляне и плуването.
Към всичко това добавяме няколко константи - претендент за короната на Антъни Джошуа в тежка категория, тенисист в елита, баскетболист от драфта на НБА и няколко волейболисти, на които светът се възхищава.
Звучи обещаващо, особено преди олимпийските игри в Токио следващото лято. Ако прегледа списъка с успехите без никакви други жокери, човек дори лесно може да се заблуди, че годината не е 2019-а. А например 1984-та.
Ами, да видим - златните ни момичета доминират на подиума, железните ни момчета вдигат най-тежките щанги, борците тушират наред. Алберт Попов се спуска по трасето на Петър Попангелов. Мирела Демирева мечтае за летвата на Стефка Костадинова.
Владимир Илиев напомни каква беше школата ни в биатлона, а Григор Димитров за мъжкия тенис е онова, което бяха момичетата Малееви за женския. Антъни Иванов дава заявка за успехите на Таня Богомилова, а Даниел Тайсъна-От-Кукорево Асенов наложи континентална доминация в аматьорския бокс и вече е устремен към върха на света.
В кръга на шегата - май някой е открил нещо забравено в заключено шкафче на покойния Иван Абаджиев, светла му памет.
Сега вече без майтап - добре е да изчакаме отварянето и на Б-пробите на щангистите, преди да се зарадваме от сърце.
Само по себе си това своеобразно завръщане в бъдещето е интересна, но не и изненадваща тенденция. Тези са спортовете, където винаги е текло. Всъщност е цяло чудо, че кранчето упорито не пресъхва въпреки тоталната разруха в системата, която през 1984 г. например функционираше като безупречна фабрика за шампиони.
Извън тези разсъждения обаче няколко процеса правят силно впечатление покрай страхотното начало на 2019-а.
Мъжете постепенно изравняват резултата във вечното съревнование с жените.
Доскоро българският спорт отчетливо се феминизираше - преди всичко в ерата на Станка Златева, а в три от последните четири години призът "Спортист №1" попадаше в ръцете на дами (2015 - Габриела Петрова, лека атлетика; 2016 - Мирела Демирева, лека атлетика; 2018 - Тайбе Юсеин - борба).
Сега балансът сякаш се възстановява с изключение на борбата и леката атлетика, където матриархатът е тотален.
Сега нека насочим поглед към още една демографска тема.
Докато новинарските емисии предаваха вълненията в Габрово, едно момче на име Божидар Андреев стана шампион и счупи рекорд на европейското по щанги.
Телевизионни камери поеха и към Тополчане, за да покажат къщата и семейството на Божидар.
Ромска махала като всяка друга - кал, мизерия и неграмотност. Ако гледате репортажите без звук, положително ще решите, че това е поредната история за битови престъпления, скотски живот и крилати фрази, които дълго ще обикалят нета.
Само дето мама Гинка и татко Димитър не сипеха клетви, не се оплакваха и не искаха пари. Те бяха озарени от неописуемо усещане - родителска гордост.
Макар че през целия си живот се е борил с бедност и дори остава без покрив над главата, самият Божидар също не поиска премии, коли и привилегии.
Вместо да потърси сметка за отношението на държавата и общината в Сливен, той кротко посвети титлата на покойния си треньор Христо Бъчваров. И спомена, че е отказал 250 000 долара, за да вдига за Азербайджан.
С всеки от шестте си опита на първенството в Грузия Андреев правеше по една огромна крачка от точката "някакъв циганин" до спирка "златно българско момче". Накрая всички ние слушахме химна, нали? На фона на гледките от Габрово този забележителен спортист допринесе за ромското включване повече от всички програми, похарчени милиони и учредени партии накуп.
