11 октомври 2003 г., Загреб.
България играе здраво срещу Хърватия и трудно се дава с 0:1. Въпреки, че сме се класирали и не играем за нищо, правим силен мач.
Такива емоции днес липсват с националите. Техните двубои вече не се чакат като някакъв генератор на позитивни емоции.
Година по-рано Димитър Бербатов ги унишожи в София, а националите изиграха вероятно последния си голям мач изобщо. Бихме ги с 2:0 и си отворихме вратата за Евро 2004.
Стилиян, Мартин... Триото бе в стихията си, а отборът, воден от Краси Балъков, зарадва над 43 000 по трибуните. От тогава националният стадион пустее дори на най-важните мачове.
Още два пъти ги срещнахме през този век - в световните квалификации за Мондиал 2006. Стигнахме до 2:2 в Загреб, но ни победиха в София и ни изхвърлиха зад борда.
Стадионът вреше и кипеше за мачовете на отбора ни до 2003-а (снимката е от 2:2 с Белгия точно тогава). След Евро 2004 само спорадично се появява еуфория за някой мач, но бързо угасва след поредния провал.
Миналата есен ни биха с 1:0 в София, като нашите се скъсаха да обясняват, че не са ни надиграли. Вкарахме си автогол и така загубихме. Лошото е, че те взеха мача без да превключат над трета скорост.
Селекционерът Петев се изгуби в собственото си слово за някакво светло бъдеще. И той би трябвало да разбира добре, че с кадровия потенциал, който има, това са празни приказки.
Проблясъци като 2:2 с Италия понякога дават лъч надежда, но истината е, че националният ни отбор е в тежка летаргия.
