Неприятно, но факт. След такъв мач сме принудени да коментираме поставянето на Николай Михайлов на вратата, вместо да гледаме позитивното в българския отбор.
Автоголът в 4-ата минута стана по негова вина, той можеше да си отбележи и лично свой автогол след един корнер, а при всяко центриране увисваше и беше дезориентиран и неуверен под рамката. Упоритото налагане на Михайлов, когато той очевидно не е готов за титулярно място, не само проваля отбора, но прави лоша услуга на самия него, а внася ненужно напрежение в отбора и извън терена. Широко коментираното му съжителство в една стая с Божинов е чудесно, но в моментното им състояние май е по-добре и двамата да си стоят в стаята по време на мачовете.
След мача Михайлов се оплака, че не са свирили няколко фаула срещу него и че му се наложило да бие над 100 аута (!?), но всички видяхме, че проблемите му бяха съвсем други. А с изказването си, че се е доверил на треньора на вратарите и че не мисли, че Михайлов е изиграл лош мач, Ивайло Петев просто замаза положението и избяга от отговорност – а това не е добър знак още след първия му (при това успешен) официален мач начело на отбора.
Въпреки допуснатите положения, дантелената защита и вратарските неволи, отдавна не бяхме виждали такова хубаво полувреме на националите, както първото снощи. Доста моменти на правилна колективна преса, отнети топки, атаки на скорост и добре изпълнени статични положения, които вещаят опасност.
И то срещу защита, съставена от футболистите на хегемона в Италия Ювентус, и то при положение, че преди срещата националният отбор (за кой ли път) беше напълно отписан. Стройната и подредена игра на България обаче приключи някъде в началните минути на второто полувреме – не защото италианците внезапно натиснаха и не защото нашите забравиха как да играят. Просто въздухът свърши.
Проблемът е пределно ясен, повечето от състезаващите се в чужбина наши футболисти са резерви в отборите си, а тези от „А” група затъват в мачове със смехотворно темпо (един от тях, Владимир Гаджев, даже вече се изявява във втората шестица).
„Ако всички играчи играят в клубовете си редовно, щяхме да изглеждаме доста по-добре”, подчерта след мача Ивайло Петев. „След 60-ата минута на пет човека им се схванаха краката”, каза Николай Михайлов впоследствие, потвърди го и Георги Миланов.
Встрани от избора на вратар, селекционерът взе доста верни решения в своя дебют, заради които България излезе подготвена за силния противник и тежкия терен. Самите футболисти признаха, че Петев е вдъхнал увереност.
А въпросът с капитанската лента, колкото и да му се придаваше излишно голямо значение, оказа своето влияние и вече бившият капитан Ивелин Попов излезе спокоен и решителен на терена. След пропуснатата дузпа срещу Малта и тоновете критики, Попов изигра силен мач срещу Италия и вкара гол, който ще се помни дълго. Което е още един урок за нас да не бързаме да отписваме футболистите си, при положение, че други и без това няма.
Очевидно е, че срещу състави, които ни оставят пространства в своята половина, нашите атакуващи футболисти успяват да блеснат. Качествата на Ивелин Попов, Миланов, Мицански и неигралия снощи Тонев си проличават, когато те имат възможност да развият скоростни атаки.
Срещу прибрани отбори като Малта обаче вече са необходими други неща, които ни липсват, например по-изявен голмайстор и повече умение на дефанзивните футболисти да водят играта още от нашата половина. Затова в множеството поредни неуспешни квалификации се проваляме именно заради мачовете с тимовете, които смятаме за равностойни или по-слаби от нас.
Гол срещу Холандия, гол срещу Италия, гол срещу Азербайджан в Баку от едно положение. България започва да открива своя основен нападател, на който може да разчита във важните мачове и който при това е острие от модерен тип. И на него обаче му трябва клубен отбор, в който да играе по-редовно, както вероятно и самочувствието, че е твърд титуляр за България.
Да, с машина за голове тип Бербатов, Стоичков или Христо Бонев в момента не разполагаме, но Мицански е най-добрият от наличните варианти.
Въпреки добрия мач, би било грешно да се самозалъгваме, че сме играли като равни с Италия. „Адзурите” бяха преследвани от жесток малшанс пред гола още от първата минута, а при този вратар и тази защита срещу себе си, е цяло чудо, че се разписаха само веднъж (и веднъж ние сторихме това вместо тях).
Късметът беше с нас и ни покри във всички тези ситуации. Да, нормално е да разчиташ и на този фактор, когато се бориш да вземеш нещо от голям отбор. Само че шансът не винаги ще бъде с нас и вместо да разчитаме на него, е хубаво да помислим например с какви други играчи разполагаме в дефанзивен план.
След спечелената точка шансовете ни за класиране остават, но само на теория. Преобладаващите отзиви на самите футболисти бяха, че предпочитат да се съсредоточат върху представянето си на терена, вместо върху сметките и това изглежда единственият правилен подход – тъй като прекрасно знаем, че и този квалификационен цикъл отдавна отиде по дяволите, но ще дойде следващият, когато футболистите ще са същите и ще бъдат изправени пред същите проблеми.
