Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Заговорът на мързеливците

Последното вечно дерби може и да не бе чак толкова скучно, но е едно от малкото изключения в родната ни действителност Снимка: levski.bg
Последното вечно дерби може и да не бе чак толкова скучно, но е едно от малкото изключения в родната ни действителност

Уж ударихме рестарт на футбола в България, уж направихме Първа професионална лига, уж върнахме дербито ЦСКА – Левски на хората…

Няма и няма. Мачове има. Ама футбол няма.

Има един Лудогорец, който играе интересно в Европа, а у нас все по-често само отбива номера. То и затова по стадионите вече се мяркат само най-закоравелите запалянковци, преди и те да си останат по къщите.

Как стана така, че уж елитният ни шампионат окончателно се превърна в първенство на куците и сакатите? Къде ни отиде футболът?

Никого няма да изненадаме с откритието, че ЦСКА-София, Левски и останалите показват мудна и неграмотна игра, при липса на всякаква тактическа дисциплина. И главната причина е една.

Става въпрос за големия заговор на мързеливците.

Истината е, че в елитната футболна класа на България се тренира през куп за грош. Веднъж дневно, през другото време играчите са свободни. Сладка работа, два-три часа занимания, после айляк. Нищо, че не могат да направят една скоростна атака като хората. Това се постига само с трениране. И ако не им стига времето да се научат на това нещо сутринта, нека да продължат и следобед. Какво толкова?

Разбира се, Топчо и останалите български колеги на Жозе Моуриньо ще ви обяснят, че момчетата не бива да се натоварват, току-виж съвсем се изтощили. Нещо повече – след поредния постен мач пак от същите тези може да чуете, че през седмицата отборът им тренирал едно, а в събота на терена се получило друго. А изпъденият от ЦСКА-София Едуард Йорданеску дори разполагаше с цял наръчник най-рафинирани оправдания.

Всъщност достатъчно е да си пуснем по телевизията който и да било мач от Европа, за да схванем разликата. Там например, когато един футболист от средната линия получи топката, той първо я отиграва с едно докосване. После пробягва 10-15 метра и се открива, за да я получи отново. През това време вече има идея как да продължи играта.

У нас е точно обратното – защитникът поема топката от вратаря, и я мята с дълъг пас към централния нападател, защото така е по-лесно. Ако не е подал накриво, онзи отпред най-често я губи от отбраната на противника. След това другият отбор повтаря същия номер. Е, кой ще плати 10 лева билет за това?

Само се зазяпайте в произволно избран мач от Първа лига, стига да не играе Лудогорец.

Цяло чудо е, ако футболистите си разменят няколко точни подавания едно след друго, ако успеят да задържат топката. Това се постига само с трениране, с нищо друго. Но за час-два на ден отбиване на номера няма как да стане.

Най-страшното обаче настъпва, ако се вторачим по-внимателно как се изпълняват статичните положения – корнери, тъчове, преки свободни удари. Господи, какво се случва в българските територии на Цар Футбол?!

Нали сте чували как треньорите понякога се тюхкат: „Вкараха ни гол от заучена ситуация…” Нормално, близо половината от головете в днешния футбол падат именно по този начин. У нас обаче играчите или са напълно неграмотни да ги бият, както трябва, или няма кой да ги научи. А най-вероятно и двете накуп.

Да вземем например изпълненията на корнер в българската Първа лига.

Във всеки учебник по футбол са описани ред хитри начини: с подаване към близката греда, към далечната греда, с подаване към близката и прехвърляне към далечната, или дори с къс пас по земя. В нашия случай най-често топката се заритва от корнера по въздух към кадаифа от тела, скупчени между вратарското поле и точката за дузпата. Там, ако вратарят не е заспал, няма начин да му я отнемат. По простата причина, че Господ му е дал две ръце, а правилникът му ги е развързал. Само че нашите футболисти най-често бият корнер именно по този начин, тъпо и упорито. Преди няколко години Левски например се прочу с това, че за цял сезон беше изпълнил най-много ъглови удари от цялата „А” група, но от това имаше само един-единствен гол. Види се, небрежно е преподавано, както е казал Киряк Стефчов в „Под игото”…

Направо ни е страх да отворим дума за преките свободни удари. Навремето България разполагаше с едни от най-опасните бомбардировачи именно от тази позиция: Петър Жеков, Христо Бонев, Пламен Гетов, Христо Стоичков… През този сезон в Първа лига дотук са изиграни общо 118 мача. Знаете ли колко гола от пряк свободен има? Девет. Пак добре, защото миналата година по това време положението беше още по-отчайващо.

Съвсем сигурно е, че нито Гетов, нито Стоичков са се родили научени как се вкарва гол от фаул. Научил ги е Петър Жеков. Очевидно е време на 71 години Жеката пак да нахлузи анцуга и да открие курсове за преки свободни удари. Току-виж някой взел, че почнал да уцелва вратата.

Отчайваща неграмотност цари и в случаите, когато прекият свободен удар е под малък ъгъл и не е целесъобразно да се бие направо във вратата. Това е моментът да се направи някоя хитра комбинация като онази между Бонев, Жеков и Динко Дерменджиев-Чико от мача между България и Перу на световното през 1970 г., завършила с гол.

Подобни номера са по силите и на играчи с по-скромни заложби, стига да се тренират достатъчно дълго време. Само че за мързеливците по-важното време е свободното…

Ако имате достатъчно нерви за хабене, може да си насочите вниманието и към това как в Първа лига се изпълняват тъчове.

В това положение даже и майсторлък с краката не трябва, тъй като тъч се бие с по-добрия крайник – ръката. Още преди повече от половин век англичаните са превърнали тъча в опасно подаване и начало на голова акция. Обикновено ги изпълнява някой от крайната защита или външният халф. Той праща топката на 20-30 метра, право на крака на свой съотборник, който вече има идея как да развие играта. А у нас как е? В общия случай подаването е наблизо, а получилият топката се чуди какво да я прави. И понеже двама от онези отсреща са го хванали на „сандвич”, най-често му я взимат.

Не е трудно да се предвиди, че напролет трагедията ще е още по-голяма. На първо време заговорът на мързеливците е издействал привилегията за футболисти и треньори да имат най-малко три седмици ваканция по празниците.

Събират се чак след Ивановден, хапнали и пийнали, както си му е редът. До края на януари свалят килограми. След това играят подготвителни мачове, за „да се напаснат” според общоприетото клише новите играчи към отбора. В началото на пролетния сезон се оказва, че нито са се подготвили, нито са се напаснали. И докато разправят, че им трябва още време, първенството свършило. Последният да угаси лампата!

 

Най-четените