Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Бербатов спечели войната със себе си

Димитър Бербатов играе с усмивка и това е най-важното Снимка: Getty Images
Димитър Бербатов играе с усмивка и това е най-важното

Три гола във вратата на „Ливърпул" и попадения във всеки шампионатен мач на „Юнайтед" от началото на сезона. Едва ли дори самият Митко Бербатов си е представял такъв старт на сезона, който ще се окаже решаващ за бъдещето му в клуба.

По същото време националния отбор, който той изостави, се мъчи и направо агонизира. Основната причина, поне за мен, е че няма лидер. Ама истински лидер, не такъв само на приказки или когато трябва да се обсъждат премиите с ръководството на БФС.

Сега отново ще се появят призиви „Върнете Бербатов в националния" и сигурно с право.

Дали обаче Митко ще се реши на подобно нещо, не се знае. По-вероятно - не. Защото най-важното в момента е, че нападателят играе с усмивка на лицето.

Личи му, че се забавлява, когато е на терена с клубния си тим. А точно когато се забавлява, нападателят е най-силен.

Докато в националния Бербатов предимно се сърдеше - на себе си, на съотборниците си, на треньорите и на кого ли още не. И слабата му игра там даваше отражение и при представянето му за Юнайтед.

„Стига ми толкова", отсече Митко на пресконференцията, на която обяви, че напуска. И наговори куп безмислици от сорта на „Давам път на младите" (такива обаче няма, да не говорим, че самият Митко все още няма 30 години), „Ще обръщам повече внимание на семейството си" (повечето звезди в световния футбол също имат жени и деца, но не зарязват националния отбор заради тях) и т.н.

Истината е, че Бербо усети по-рано накъде отиват нещата, а именно че този национален отбор му пречи да чувства радостта и удоволствието от самия футбол и реши да си вдигне шапката.

Вместо да бъде герой срещу англичаните, той се превърна в герой за самите тях. Ще ги радва, защото има нужната класа и феновете на Острова ще го боготворят. А тези у нас ще бъдат разделени - едни ще го подкрепят, други ще му се молят да се върне, а трети ще го ненавиждат по ред причини.

Самият Митко обаче спечели войната със себе си.

Сега вече за него има само един път и той е свързан с клубното му бъдеще, но не и с националния тим. Защото дори Христо Стоичков след като прекрати бойкота си срещу Христо Бонев и се върна в националния съвсем не беше същия футболист. Това важи и за останалите, които решиха да спрат да се правят на сърдите.

Ако Бербатов се върне сега, всички отново ще вперят очи в него и ще го сочат с пръст. И ще очакват чудеса.

Само че арената на чудесата се казва „Олд Трафорд", а не стадион „Васил Левски". Където Митко напоследък е предимно хулен и псуван, а не боготворен. Затова май е по-добре да го оставим да се развива и да го гледаме по телевизията как наказва „Ливърпул" или пък как без него „Юнайтед" се мъчи срещу разни шотландски рендета.

И да го чакаме един ден да сбъдне обешанието, което даде на сбогуване с националния отбор: „Когато му дойде времето, ми се обадете и ще дойда да ви оправя футбола".

Задоволи любопитството си по най-удобния начин - абонирай се за седмичния ни бюлетин с най-интересените статии.
 

Най-четените