Вече седем дни само футболни празници, драги ми Смехурко. То не беше завръщането на ЦСКА на уж-домашния стадион, то не беше драмата под Аязмото и за финал - изключителната лекция на червените в Монтана.
Какво да ти разказвам - красиви стадиони, щастливи хора се прегръщат и празнуват, а футбол - един път. Красота, атаки, бързина... Наистина. Ама в някоя паралелна реалност.
Що за празник може да бъде така широко прокламираното завръщане на „Армията"? Да не би стадионът да е чисто нов? Не - има 3000 сменени седалки, нови указателни табели и една, на която пише това е „Армията". А да, всъщност без кавички. Чия армия не е ясно.
Също както нуждата от табели - ако не можеш да различиш един стадион от националния такъв, може би нямаш място нито на единия, нито на другия.
Като изключим излишната еуфория около завръщането, този мач най-много се доближаваше до празник - все пак и едните, и другите играха. Вярно, "червените" - през първото полувреме, "оранжевите" - през второто, ама какво да правиш - не можем да искаме твърде много от отбори с нарушен процес на подготовка, нали?
Минавайки през Стара Загора - и там футболен празник. Сигурно защото имаше пет гола и хора по трибуните. Предпоставките са налице.
Махаме пострадалия от съседен Казанлък и всичко е наред. Махаме огромният брой непредизвикани грешки на действащите лица. Както и абсолютно ненужните изказвания на президента на сините и се издигаме до седмото небе от щастие.
А също така подминаваме болните мозъци, видели уговорка (те така или иначе виждат уговорка във всичко, а и в теорията им не се вписва защо сателитът от Калиакра ще вземе две точки на Берое в последната минута, вместо културно да си загуби).
И стигаме до още един празник. Който приличаше на изваден от архивен преглед на БНТ от отдавна отминали соцвремена. Патос, чувства, драма, действия...
Всъщност не, по „Евроспорт" пуснаха кадри от Реал (Мадрид) - Айнтрахт през 1960 г. и там тичаха по-бързо. А и си вкараха два пъти повече голове. То дори Цачо Янакиев да се бе върнал в игра за Монтана само за този мач сигурно пак би създал повече проблеми на защитниците в червено от набедените звезди Луис Едуардо и Атанас Чипилов.
Добре, че слънчето напичаше, че да се поизпотят малко професионалните футболисти. Сигурно само в България отбор, който е толкова близо до зоната на изпадащите ще играе само в два мача до края на сезона - срещу намиращите се по-долу в класирането Сливен и Видима-Раковски.
Добре де, господин Джамбазки, чиято игра не се получава вече три месеца, какво правим, ако и двата гостуващи отбора спечелят? Изпадаме ли? Макар че то всъщност може и да няма значение - ще чакаме БФС да изхвърли Пирин и Калиакра. Така всъщност ще празнуваме подобаващо рожденните дни и по-често, а не само по време на лагер.
И готово - празник след празник.
Всъщност няма чак такова значение дали стадионът е стар или нов. Последното, разбира се, е пожелателно, но не задължително (стига да не се разпада под краката ти).
Важното е отборът ти да тича и да се бори като за последно. И то не влагайки цялата си енергия, за да изтребва съперника. И той да му отвръща със същото.
Важното е да знаеш, че можеш да отидеш на такъв мач без да се притесняваш да заведеш и детето си. Важното е да знаеш, че президентът на клуба ще говори само ако има наистина нужда и че няма да се намери журналист, който да нищи темата дали нарочно отборът ти не е ударил, примерно, 22 греди от началото на сезона.
Разбира се, добре би било и да има двама-трима футболисти, които могат да направят нещо с топката, защото този спорт все пак не е маратон. Има ли как да се случи това в България? Не. Но това не е повод да принизяваме критериите си. Иначе никога няма да се получи.
