През 1994 г. обичахме Стоичков, Костадинов, Боби, Лечката и останалите. Обичахме ги, защото биеха. Сега вече не ги обичаме.
Сега феновете мразят. В събота славистите припсуваха традиционно Венци Стефанов, че продавал мачовете на отбора. Той също ги мрази и им препоръчва „да го духат", нарича ги „шлякатарници" и ги гони от стадиона. После казва, че искал да набие играчите, които от своя страна нехаят дали мачът е свършил Х или 1.
В Разград агитка на Локо се скъса да плюе по Николай Гигов, който е на път да закрие клуба. Президентът им тегли поредната „майна" и обясни, че няма повече да си дава парите за глупости и един файтон хора. Не получил базите. Мразят се, а покрай това май вече са намразили и играта, която е свързала животите им.
Феновете на ЦСКА през няколко месеца крещят срещу „Титан", наричат треньорите си некадърни и алкохолици, преди време искаха да бият играчите. Футболистите си вадят джобовете, бойкотират... Президентите сменят треньори, пускат декларации, мразят това, че ги мразят.
Левскарите лепят из София плакати и лепенки „Батков вън!". Викат срещу треньори и директори, искат оставки. Самият Батков мрази псуващите го фенове, мрази съдиите и мрази да говори смислени неща. Подчиненият му Гонзо пък изглежда толкова мрачен, че сякаш мрази всичко наоколо.
Във Варна в неделя имаше мач между Спартак и Ботев. Гостуващата агитка си тръгна в протест срещу играта на своите, а домакинската цял мач псува ръководството. Резултатът ли? На кой му пука при цялата тая омраза.
Под „Б" група пък направо си се бъхтат наред. Редовно е да бъде набит съдията, а нерядко гостите си ходят със счупени автомобили, глави или ръце. Ей така, част от спорта е.
Какъв спорт? Истерия, ругатни, елементаризъм и някакво излъчване на омраза и негативна енергия. Всявано от ужасните изказвания на босовете, от хейтърската психика на феновете, от лигаво-чалгаджийското поведение на футболистите, от съмненията и писанията на медиите в уредени мачове и панаири.
Е, кой в това кълбо от негативизъм обича футбола?
Постепенно най-великата игра потъна дълбоко в цялостната психическа нагласа на българина, закален в постоянната теория на конспирацията. Във внушаваната му омраза и недоверие към всичко, в някакви химерно високи и нереални очаквания, във вяра в лъжливото и изкуственото. В увличане по дребното и материалното, без да се оценява по-значимото. Последното важи в пълна степен за 20-годишни момчета, които са доволни на 5-те си хиляди евро заплата. Без да оценяват, че с амбиция и лишения могат да направят кариера за историята и да спечелят любовта на милиони. За пари да не говорим. Вместо това те си кютат с петте хиляди и омразата на стотината, които идват да ги гледат. Стига им.
Ясно - нашите не стават. Но защо дори Англия с Рууни не успя да напълни „Васил Левски"? Българинът не се интересува от Рууни. Той гледа Манчестър Юнайтед заради Митко, и то най-често, за да му се изсмее, ако е резерва или изпусне някое положение.
Това е българският вариант на любов към футбола. Да се лепнеш пред телевизора, за да се изсмееш над „чорбата" или „говедата". Над селекцията за 200 милиона на Реал, който паднал, или на Меси, който веднъж на десет мача вземе, та се подхлъзне. Да се чувстваш поне за 2 часа по-велик от спортни идоли, които определят стил и поведение на цели генерации в цели континенти.
В тия два часа забравяме колко добри сме всъщност ние в това, което вършим за прехраната си (в масовия случай - не много) и сочим с присмехулен пръст звездите. Да не би да е защото обичаме футбола? Не, а защото такъв е стилът ни на живот и нашето светоусещане. Винаги имаме точния отговор и теорията. За всичко. Мачът е уреден, а „они че ми кажат на мене", че не е така".
С омраза няма да стане. А ние май друг начин не знаем.
