В редиците на Петър Москов настана едно неловко мълчание още щом стана ясно, че ще трябва да се избира между новата министерска БМВ 7-ца, лафчето с Бойко на път за откриване на магистрала, и нерадостния живот на опозиционер с неясна перспектива.
И така до неделя сутрин, когато Ален Делонът на здравната реформа видя микрофон и реши да изрази сложните мисли, които подло са го глождили в последните дни.
А именно:
Как, по дяволите, да правиш реформи, когато не си във властта?
Как изобщо се живее, когато не си във властта?
Аз като част от ДСБ ли станах министър? Не, не. Аз съм министър от Реформаторския блок. Затова трябва да правя реформи. Ама нали щяхме да правим реформа в съдебната власт, а тя не стана. Не бе, стана, почти. Това, което се прие беше много близо до това, което предлагахме.
Христо си подаде оставката, а Радан излезе в опозиция...
Аз си поставям като лична цел да намеря нов министър на правосъдието...
В "Празни мисли на един празен човек" Джером К. Джером иронизира една особена житейска философия, според която нищо няма значение, понеже най-много след сто години нас няма да ни има на тоя свят.
И на Москов така му се иска нищо да няма значение - нито Радан, нито тия, дето са гласували за РБ. За разлика от царя обаче, Москов не може да каже "тия, дето са ми гласували", понеже е трудно да се докаже дали са му гласували на него, на Кунева, на Кънев или пък на Лукарски.
Да съм във властта или да съм в опозиция е дилемата на доста политици, отъркали се до шлифера на Бойко Борисов. Москов няма да е първият, приласкан да смени козината и да влезе в отбора на Бистришките тигри, нито ще е последният.
Сбогом на илюзиите обаче - харизмата на Москов няма да помогне, защото момчето избра да отиде от другата страна.
От страната на онези, които през годините се цепиха, люспиха, но продължаваха да вярват, че и властта е за тях, и субсидията, и всички привилегии.
Ясно е, че моралът и политиката понякога са като две дини под една мишница и че не всички имат тази свобода на битието днес да са министри, а утре обратно в опозиция.
Разбираме московите вълнения.
Христо Иванов не е политик и очевидно не иска да бъде - той беше от онези, които са "само за малко", и с един жест, събори цялата картонена кула на баланс, контрол и намерения за промяна. Но така или иначе рано или късно, тя щеше да падне.
На всичкото отгоре Радан и Христо изиграха главните роли, а от Москов се очакваше послушно да слезе от сцената, оставен без реплики и без аплаузи.
Но политиката е отборна игра, а самотните конници понякога се оказват без глава, пък било то и по грешка.
