За поредна година България не мърда от мястото си в индекса на Freedom House за свобода и качество на демокрацията. Изводите за България от доклада на неправителствената организация са си общо взето същите, каквито ги знаем и от предишни години.
Засилва се ксенофобията в обществото, има проблем с концентрацията на собственост на медии в определени хора или кръгове от хора, корупцията е фактор, който е трудно да бъде заобиколен, а опитите за борба с нея са от никакви до ялови и т.н. Обичайните неща.
Опозиционно настроените пак ще използват доклада, казвайки колко зле са нещата и колко по-добре могат да бъдат. Тези, които са с управляващите, ще говорят как страната не върви към по-лошо, как има стабилност, а тази корупция си е навсякъде и борба срещу нея има. Ще има вероятно и няколко вербални схватки и дотам. Поне докато не излезе класацията за свободата на словото или нещо друго от сорта, което пак ще даде все същите избори и все същите дебати.
Цялата ситуация напомня на онези приятелски компании, които са заедно от толкова много време и се познават толкова добре, че разговорите се водят само по навик и в очакване нещо ново да се случи и да разсее насъбралата се скука.
България като цяло има странни отношения със свободата. От османците ни освобождават руснаците, без цялото общество да е готово за тази свобода. Следват няколко десетилетия на спорна демокрация, преврати, еднолични режими и "со малце кютек", които след 1944-а прерастват в цялостен тоталитарен режим, в който свободата отново се превръща в нещо по-скоро условно.
Иначе казано - свободен си, стига да спазваш партийните правила, да не мислиш лошо за властта и да нямаш роднини, които са на някакво по-различно мнение от това, което е прието за правилно. За другите - Народен съд, бой, Белене и ДС.
А после идва ноември 1989 г., когато светът се променя толкова главоломно, че България няма как да изостане. И така след някакво не голямо дисидентство (което през 1990 г. вече се е умножило многократно) отново имаме свобода. Свобода, която заварва страната неподготвена. И в годините на прехода тя избива в свободия и мутри.
Та затова и сякаш реалното значение на свободата у нас е размито и убягва.
И все пак светлина в края на тунела има. Освен старите дизелови автомобили на Германия, България започва малко по малко да попива и европейското разбиране за демокрация. Европа действа като стягащ елемент за политиката у нас. И макар националисти и евроскептици да говорят за размахана пръчка от Брюксел и подчиненото положение на България, ефектът спрямо 10 години назад е осезаем. Дивият Изток е с 1-2 идеи по-малко див.
А краят на изолацията, в която страната беше поставена, белязан от посещенията на лидери като Еманюел Макрон и Ангела Меркел сега, са само знак за това, че нещата малко или много търпят някакво подобрение. Въпросът е дали то е реално, или по-скоро като символичен елемент, който да ни надъхва да продължаваме напред.
Истината обаче е, че борбата за истинската свобода, борбата срещу корупцията и нередностите в държавата, се случват само тогава, когато на хората в държавата наистина им пука от темата. А у нас сякаш този момент липсва.
Не е като да не се знае, че корупцията е проблем, а твърде голяма част от медиите се въртят около бизнес интереси. Ако попитате който и да е човек на улицата дали това е така, ще получите с готовност потвърждение. Но самата идея за политически и граждански свободи, за демокрация дори, изглеждат още някак странни и далечни.
Та нима доскоро една не малка част от обществото не подкрепяше един шоумен, който твърдеше, че демокрацията се равнява до това, че ако народът реши всички да ходят със зелени гащи, значи всички трябва да ходят със зелени гащи и точка по въпроса.
Съществува сериозна липса на знания за това какво е държавата, как работи тя, какви са институциите, каква е ролята на всяка от тях и т.н. Без такова базово познание няма как да се види какви са мащабите на реалните проблеми.
Вместо това хората ще се ангажират с приказки за наркотиците в лютеницата, цената на тока, третите, четвърти и пети полове, които могат да разрушат държавата, и т.н.
Общественият дебат е сведен до битовизми с леко скандален и пиперлив уклон. Важното е да сме сити, важното е да сме забавлявани и да има там нещо да се говори. Както са го казали римляните - хляб и зрелища.
И не успеем ли да надскочим този момент, тази борба ще остане като нещо подобно на порива на дон Кихот да се бори с вятърните мелници. Или по-скоро като порива на Санчо Панса да разбере какви са тия високи идеали, за които неговият господар въобще говори. А свободата ще остане не на върха на копието, а на върха на салама.
