Момиче с очила и тъмна коса на опашка застава пред обектива. Личи си, че се чувства неудобно от окото му - да бъде наблюдавана не е най-приятното усещане за една жена. Представя си хилядите потенциални чифтове очи, които биха могли да я видят в рамката на екрана и да огледат под лупа всяка нейна черта.
Мисли наум за всичките си малки несъвършенства, които неизменно забелязва, когато се наблюдава сама в огледалото. За очилата, които никога не си е харесвала. За пъпчиците, които преживява като нахални доказателства за собствената си принадлежност към света на невзрачните. За леко застъпените зъби, заради които внимава да се усмихва рядко и винаги в шепа. За косата, овала на лицето, устните, които така й се иска да не са точно такива...
След нея между четирите гранични линии на екрана застават още лица. Момиче със сивосиня коса и малка халкичка на носа. Тъкмокожа бунтарка с рошава коса. Оранжеви коси и брекети, много грим и изчистени, бледи лица.
Жени със свои истории и малки ежедневни радости. Такива, каквито виждаш в метрото. Или такива, с които се разминаваш на улицата, в магазина, в коридора на училище или офиса.
Едва ли, когато решила да вземе камерата си и да снима случайни хора от училището си и около него, обяснявайки, че снима всичко, което й се стори красиво, американската ученичка Шея Глоувър си е представяла колко важен социален експеримент прави.
В обектива на камерата й всъщност се запечатва най-важното - онази толкова магична промяна в лицето, онова така спонтанно озаряване, което хората придобиват, когато някой директно, без сложни думи и обяснителни фрази ги нарече красиви. Не е лесно, оказва се, да чуеш „Ти си красива". Както не е лесно да се научиш да го казваш.
Покрай експеримента на Шея се замислих на колко души в живота си съм казала, че са красиви. Колко жени са го чули от мен - не като комплимент, а като признание от жена на жена. Не са много. Даже не знам защо. Може би и аз съм жертва на всеобщото притеснение, че изказани, хубавите неща могат да прозвучат като ласкаене и дори като подигравка. Или да бъдат приети с агресия - така както в самото видео на Шея едно момиче откровено й се заканва - толкова й е невъзможно да понесе изречената красота и да реагира на нея с доброта.
Да пробваме сега и да си признаем - ние, момичетата - как приемаме красотата.
Трудно я приемаме. Непоносимо ни е даже, особено когато се отнася до нас самите. Приемаме я като битка някаква, като цел, която едва ли някога ще постигнем. Оставяме я да се побере в модели, което обществото постоянно ни налага. Не знам дали се усещаме, когато поредната реклама ни повлича в клишено „слаба-млада-красива".
По-скоро не. Упорито си повтаряме, че красотата не е външно качество и имитираме до истеричен смях в компании бледните, празни от съдържание изражения на екранните красавици. Слушаме шегите на мъжете за всепризнатите хубавици и малко ни боли, когато разговорът предизвика твърде много огън в очите на собствените ни възлюбени.
Правим се, че не забелязваме онази, най-сексапилната в компанията, която някак с едно щракване на токчетата си и извиване на лебедовата си шия приковава погледите и я гледаме с крайчеца на окото, за да усвоим тънкостите й. После вкъщи си ги разиграваме пред огледалото. Когато никой не ни гледа, пробваме да бъдем като нея, защото сме я видяли как поразява. Издуваме устните, гълтаме малките, доволни коремчета, изпъчваме гърдите и се заключваме така в поредното селфи, което после лично и безпощадно ще подложим на дисекция. Хм, тук ми се вижда двойната брадичка! Ау, това веднага го изтривам, че с тия бръчки около устата! Боже, тоя целулит кога съм съм си го отгледала?! ... Тази там, с облите ръчички и малките гърди...аз ли съм?!... Разбира се, че трием селфито. Защото там просто не сме ние.
Красотата винаги е лична и никога не може да се облече като дреха.
Я да си признаем сега колко пъти сме заставали насред стаята, с онзи отчаян поглед и отпуснати рамене пред кантара! Колко силно сме мразили джинсите от миналото лято, в които тая пролет приличаме на вакуумирана храна. На какви акробатични номера сме способни да подложим тялото си, за да се навре в тясната рокля с ципа и колко пъти сме си купували нарочно дрехи с два размера по-малки от този, който носим, за да имаме мотив да отслабнем и да станем „красиви". Спомнете си само нескончаемите гладувания, пиенето на всякакви хапове със странни растителни и животински съставки, десетките понеделници, в които сме започвали диети! Избройте на ум широчките дрехи, с които уж криете онази там кривина на задника, колената, които само на вас ви приличат на малки телевизорчета, изпъкналото това и вдлъбнатото онова...
Представете си само, ако само за един ден огледалата ни у дома проговорят, какво ще разкажат! За сластните погледи, които хвърляме през рамо, представяйки си, че сме зашеметителната филмова красавица. За пеенето с дезодорант в ролята на микрофон. За премрежените очи. За стриптийза, който смятаме да му направим някой път, когато най-после сме красиви. За походките с високите токове и малките котешки мъркания по плетен пуловер и набрани на глезените чорапи. За вдигнатите високо коси, които пускаме да се разпилеят като водопад по рамената и прецизността, с която оглеждаме полета на всяка къдрица и точното място, където евентуално трябва да застане.
Хайде, нали всички го правим?! И докато го правим, изпускаме най-важното - собствената си, уникална красота. В нашите малки, лични светове, сами със себе си, подлагаме на най-сурова преценка единственото, което имаме, най-големия си подарък - несъвършените си женски тела. Тези, които носят богатите ни души с толкова внимание и грижа за всеки детайл. Телата, които сме получили, за да се движим, усещаме, прегръщаме, наслаждаваме, даваме живот. Точно в тези мигове, там, през огледалото, кантара, тесния панталон или поредното разкодирано несъвършенство на лицата и телата ни, всъщност имаме нужда от едно единствено нещо - да чуем „Ти си красива!".
Красива си, защото няма друга като теб в целия свят. Красива си, защото устните ти са точно такива и точно на твоето лице. Красива си, защото очите ти са видяли това, което никой друг никога не е видял и няма да види. Красива си с няколкото си килограма в повече, защото са ти донесли вкус към живота и мигове, когато си била спокойна и доволна. Красива си с малкото си коремче, защото го имаш от бременностите си или от онази толкова вкусна баничка, която сгъна в обедната почивка и за която така горко се проклинаше цяла седмица. Красива си, защото твоите усмивки значат много за някого. Красива си, защото всичко по теб е създадено така, че да го носиш с гордостта на красивата жена, която без да знаеш винаги си била. И ако няма кой да ти го каже, непременно си го кажи сама в огледалото.
Преди време в един магазин за козметика влезе една забележителна жена. Без възраст една такава, с посребрена коса, хваната небрежно с цветна шнола, от която се сипеха непокорни кичури. С широко отворени очи и меки движения. С приказка, която сама се носи около нея, за да не я изпусне като главен герой. От тези жени, които искаш да гледаш по-дълго и не можеш да откроиш кое точно в тях те привлича. Търсеше си някакъв шампоан.
Продавачката, амбицирана да спечели нов клиент в нейно лице, започна да й показва най-скъпите серии кремове и серуми, убеждавайки я, че ще изтрият за нула време бръчките от лицето й. „Ама моля ви, млада госпожице: - каза жената. "Кремът ми е най-обикновен. Аз не се притеснявам от бръчките си. Искам лицето ми да разказва истории!" Засмя се с глас, сякаш сама на себе си, приятелски погали зяпналата продавачка по рамото и излезе от магазина като летен бриз.
Нямаше нужда някой да й казва, че е красива.
Тя си знаеше.