Сред анализите на отминалото световно първенство в Русия, на очи се набива един доста интересен. Всъщност става въпрос за нещо като „откриване на топлата вода“, а именно – колко точно продължава чистото игрово време в един мач от съвременния футбол?
Според изследването върху общо 32 мача, всеки от тях се е играл средно 97 минути заедно с продълженията, отсъждани от рефера. Но от тях играта на футбол трае едва 55 минути. Цялото останало време отива за друго.
Най-много минути изяжда изпълнението на фаулове и начални удари – 10’29”, което прави 10.8% от цялото времетраене на мача. Други 7’50” (8.1%) отиват за тъчовете. Двамата вратари бавят топката в продължение на 6’30” (6.2%), а корнерите отнемат още 4’14” (4.4%). Медицинската помощ за всички контузени продължава 4’10” (4.3%), смените отнемат 3’30” (3.1%). Други 2’55” (3%) изтичат, докато отборите се радват при вкарването на гол.
Едно изпълнение на дузпа или опасен пряк свободен удар отнема около минута, а на корнер – поне 45 секунди. Интересно, че на видеоповторението ВАР се падат средно по едва 31 секунди, тъй като не се прилага във всеки мач. Но пък всяка една разправия между футболистите и съдията е ощетила играта с още 30 секунди.
В крайна сметка излиза, че в 43% от двубоя футбол не се играе.
Това, разбира се, не е новина. Така е, откакто футболът съществува. Но звучи смущаващо, когато на световно първенство играта продължава по-малко от едно полувреме. Такъв е случаят с мача Мароко – Иран, в който действията с топката са продължили едва 44.36. Иначе рекордът за най-много игрово време принадлежи на двубоя Египет – Уругвай: цели 63.02.
Като се замислим, излиза че във футбола се прахосва страшно много време на вятъра. Хайде, при преките свободни удари няма как да се избегне цялото суетене около построяването на стената. Но какво да кажем за номерата на вратарите при бавенето на играта? Още на 19 февруари 2000 г. на генералната си асамблея в Англия, Международният борд, определящ регламента, въведе ново правило. Дотогава вратарят имаше право да извърши само четири крачки с топката, след което трябваше да я подаде. Иначе следва непряк свободен удар в наказателното поле. Това беше заменено с условието, че същият този играч с ръкавиците може да задържи топката само 6 секунди. Да сте виждали въобще някой съдия да прилага това условие и да отсъди двоен удар в пеналта, както повелява правило 12?
Оказва се, че дори продължението на играта за извършени смени и други видове забавяне (медицинска помощ, определяне на степента на нараняване на футболист, умишлено бавене и др.) всъщност е недостатъчно.
Пак според същите изследвания с хронометъра, на световното съдиите са давали доиграване средно от 7 минути. Но, ако наистина се мери както трябва, е трябвало да отсъждат повече от 13 минути. Да не говорим за мача Белгия – Тунис, в който продължението е почти 21 минути, ако се спазва правилникът!
Всъщност дори и тези днешни 7 минути щяха да изглеждат съвсем скандални навремето, когато продължение на играта почти нямаше. Българският запалянко помни едва два случая от онези години, когато се е играло толкова време след изтичане на редовното. В единия случай през 1987 г. паднахме от Шотландия с 0:1 в София и се простихме с участието си във финалите на Евро-88. За другия и до днес вървят майтапи с Левски, който водеше срещу Антверпен с 3:1, но в доиграването получи не един, не два, а цели три гола и загуби с 3:4. Но съдията трябваше да бъде истински смелчага като онези двама австрийци Хелмут Кол и Фридрих Каупе във въпросните мачове, за да се реши на подобна авантюра.
Днес 7 минути добавено време няма да учуди никого. Но в изследваните 32 мача са паднали общо 16 гола след 90-ата минута.
Какво би станало, ако продължението се отсъждаше на 10 и дори повече минути? По този въпрос науката мълчи.
Всъщност футболът от доста години води война с прахосването на времето за игра и нейното умишлено бавене, което преди доста години дори не се наказваше с жълт картон. През 1997 г. на четвъртия съдия му беше връчено електронно табло, за да показва на публиката колко време ще се играе извън редовното. Продължението, на което преди това не се обръщаше толкова внимание, стана нещо свещено. Е, футболните коментатори трябваше да извадят от употреба клишето, според което „сега само часовникът на съдията знае кога ще свърши мачът“. Но дори и тогавашните сметки, че една смяна води до 30 секунди отгоре, всъщност се оказват недостатъчни да компенсират загубата на още други ценни минути.
Какво да се прави? Единият вариант в днешната електронизация на футбола е да има по-точно и прецизно измерване на забавеното време, и да се отсъждат продължения от поне 10 минути и повече. Но е съвсем възможно, на базата на подобни данни, днешните „реформатори“ по високите етажи на футболното управление да лансират идеята за въвеждане на чисто игрово време – примерно 30 минути, което всъщност вече беше предложено от Международния борд. Зад това всъщност прозира тънката идея да заливат зрителя с телевизионни реклами и по време на прекъсванията, тъй като бавенето на играта така или иначе няма да се зачита. За къде да бързаме тогава?
По-разумни гласове предлагат решения като това смени да не се извършват след 85-ата минута, когато в повечето случаи става въпрос за печелене на време и накъсване на ритъма на игра.
Друга възможност е почивката да продължава поне половин час, след който футболистите ще бъдат по-отпочинали, по-свежи, и ще играят повече с топката, вместо да бавят времето. А съдиите да бъдат още по-стриктни за бързите изпъления на преки свободни удари, тъчове и корнери. За да не отива на вятъра ценното време за игра на футбол.
