Маркош Еванжелища де Морайш, известен на света само с четирите букви Кафу, бе наистина забележителен футболист. Десният бек стартира кариерата си в родни Сао Пауло, след което Сарагоса го докара в Европа.
Не игра много за арагонския тим и се прибра в родината си, където в средата на 90-те бе футболист на Жувентуде и Палмейраш. След това подписа с италианския Рома и с екипа на "вълците", както и след това с този на Милан, се превърна в една от легендите на Калчото.
Кафу записа почти 150 мача за националния отбор на Бразилия, за който игра в продължение на 16 години и два пъти стана световен шампион.
Нещо повече - той е единствения футболист в света, който е играл във финалите на три поредни мондиала (1994, 1998 и 2002).
Бранителят който близо две десетилетия бе най-добрият десен бек в света, се изповяда за трагедията със смъртта на сина му Данило. Ужасът се случи на 5 септември, когато сърцето на 30-годишният младеж не издържа след мач в квартала.
"На 5 септември се събрахме с приятели да поиграем футбол. Данило беше в моя отбор. По време на почивката той си тръгна, но преди да подновим играта, забелязах суматоха около игрището. Отидох да видя какво се случва и видях сина ми да се превивива в конвулсии.
Изпаднах в паника заради проблемите, които той бе имал със сърцето. Обадихме се на "Бърза помощ", откъдето ни казаха, че ще дойдат след 10 минути. Но аз знаех, че Данило няма да ги чака. Взех го на ръце, сложих го в колата и след 5 минути бяхме в болницата.
Състоянието му се влоши там. Лекарите се опитаха да го реанимират. След около половин час лекарят поиска да говори с мен насаме. Казах: "Докторе, не е нужно да казвате нищо". Изправих се и се помолих на Бог да не взима моето момче. Но това не беше възможно.
Погребението на детето е различно от всичко, което можете да чувствате през целия си живот. На всеки пет дни отивам на гроба му. Все още не съм сигурен какво се случи. Все още не съм имал смелостта да вляза в стаята му.
Другият ми син, Уелингтън, опакова нещата му и дари всичко за благотворителност. Не съм се връщал на мястото, където се случи.
Не мога дори да опиша усещането, когато хвърляш пръст върху ковчега на сина си. И знаеш, че той няма да се върне. Смъртта на сина остава с бащата и майката до края на живота им.
Тези дни плача доста, особено, когато съм на път. Понякога звъня на приятели да поплача на тях. Те ме разбират и мълчат, докато плача. Всичко, което правя, е да плача, да плача и да плача. Това ме успокоява."
