Икер не си спомня какво е чертал в онзи момент. Със сигурност е чертал, защото е било в час по технически дизайн. Или е рисувал.
В онзи ноемврийски следобед в Мадрид директорът на училището извикал учителя му в кабинета си, за да му каже Икер да напусне бързо и да се прибира у дома.
Реал тръгват за Норвегия за мач от Шампионската лига, а той тръгва с тях. Момчето е на 16 години, ноември 1997 г.
Довечера Касияс ще изиграе своя мач 146 за Реал (Мадрид) в Шампионската лига. 17 години по-късно.
"По дяволите, адски много време е - клати глава. - И футболът няма нищо общо с тогава. Сигурно съм носталгичен, но често гледам стари видеа, изрезки от вестници от онези години."
В онзи следобед училишният минибус го откарва у дома, където майка му трескаво събира багаж. Съучениците му не разбират защо Икер излиза от час. Няма мобилни телефони, няма смартфони с камери, та майка му да заснеме историческия миг.
На мача с Розенборг тийнейджърът е на скамейката, пази Сантяго Канисарес. Бодо Илгнер е контузен. Преживяването е незабравимо, нищо, че Реал губи с 0:2.
"Седях на една маса с Фернандо Санц, Мориентес и Канисарес. Те не знаеха кой съм. Нищо не казвах, просто си седях и цъфтях. Беше като да спечелиш от тотото!".
Днес Икер е носител на три купи в Шампионската лига. Печелил е всичко с Реал и Испания - общо 20 големи трофея. В страната е популярен като Свети Икер заради поредицата ключови спасявания и лидерските му качества.
Нищо не е като през 1997 г. За тези години е имал 15 треньори и 5 президенти в Реал. Тогава е ходил на работа с метро, сега го прави с кола. Дори посоката е различна, защото сега Реал е в трета тренировъчна база от 1997-а насам.
Последните две години са най-тежки. Жозе Моуриньо публично и агресивно показваше неприязън към Икер и го остави на скамейката за сметка на Диего Лопес. Икер се чувсва "сам", създава се и пропаст между него и част от феновете.
Дори се стига до там, че се чувства различно, когато "Анфийлд" го посреща с аплодисменти в мача преди две седмици. На "Бернабеу" напоследък не му се случва.
"Като вратар имаш повече време да се заслушаш в трибуните - разказва Касияс. - Имах някои несигурни моменти, усещах и колебания в хората. Но аз и феновете на Мадрид искаме едно и също нещо."
На 20 години печели втората си купа на шампионите. "В този момент си мислиш - сигурно ще взема 5 или 6, толкова години има пред мен. Но чакахме 12 сезона за третата. 12 сезона!", разказва Икер и минава на случилото се на финала тази година.
"Исках земята да се отвори и да ме погълне - казва капитанът и клати глава. - Моята грешка да ни коства купата, никога нямаше да си го простя. Те вкараха този абсурден гол, от нищото. И ние не можехме да го върнем. Седях на голлинията и гледах морето от бели фланелки по трибуните. Мислех си за тях, за прибирането им до Мадрид, ако не успеем да бием. Тогава Рамос вкара, беше в последната секунда. Такова облекчение не съм усещал никога!".
Сега обаче тези емоции са минало. "Реал е толкова голям клуб, че еуфорията трае около месец. После пак всичко започва отначало - преследване на следващия трофей. Нямаме съмнения в качествата си, няма как след 11 поредни победи."
Ливърпул?
"Те винаги са труден съперник - казва Икер. - Не се предават, а и трябва да спечелят задължително този път. Имам колекция от фланелки - Хаджи, Матеус, Салинас... След първия мач с Ливърпул взех тази на Джерард. Сега? Кой знае, може би ще отида при Балотели."
А защо Джерард?
"Джерард, Пуйол, Шави, Тоти - това са особен вид играчи. Те са идентичността на клубовете си. Те са отборите си, феновете си. Аз виждам и себе си като тях. Надявам се един ден в Мадрид да виждат мен, както Ливърпул вижда Стивън и Рим вижда Франческо."
Да, Икер. Това идглежда неминуемо.
"Искам да играя, докато стана на 40 години - зарича се Касияс, който сега е на 33 години. - Защо не? Един добър вратар, който се грижи добре за фитнеса си, може спокойно да пази до тази възраст. Вижте Мондрагон, той се появи на световното на 43!".
