„Лионел Меси е най-добрият в цялата история на футбола. Видял съм много и знам какво говоря.”
Това заяви треньорът на Барселона Луис Енрике след победата над Реал с 3:2 в голямото дерби на Испания. В него Меси показа наистина изящна игра. Вкара два от головете, вторият в последната секунда. И Енрике взе, че го обяви за номер едно в света за всички времена.
По принцип футболното население на земята често говори глупости, и Луис Енрике не прави изключение. А че изтърсеното от него е глупост, това е вън от всякакво съмнение. Но, както казахме, във футбола подобни неща се случват често.
Истината е, че няма как някой, бил то и Меси, да бъде качен над всички останали наистина най-велики играчи като самия него.
За над 150-годишното си съществуване футболът се е развил твърде много като игра, минал е през цели отделни епохи. Всяка от тях си има своите герои. Може ли например във военното дело някой да каже, че Наполеон се явява по-добър стратег от генерал Джордж Вашингтон, Чингиз хан, Джузепе Гарибалди или Сюлейман Великолепни? Няма как да стане. Същото е и във футбола.
Нека първо видим какво казват специалистите по щекотливия въпрос за световния номер едно за всички времена.
Още през 1998 г. Йохан Кройф публикува своя статия по въпроса в списание „Екип”. Там пише следното:
„Не е възможно и няма аргументи да се излъчи един над всички останали.”
Точно по тази причина, че играта е била различна във времето. Затова холандецът счита за по-правилно да се определя най-добър футболист за всяко отделно десетилетие.
Според него по този критерий вече би могло да се каже, че за 50-те години най-добър е бил Алфредо ди Стефано, за 60-те – Пеле, за 70-те – Йохан Кройф (като аргументира защо точно Кройф, а не Франц Бекенбауер), а за 80-те – Диего Марадона. За последното десетилетие на миналия век колебанията му бяха между Ромарио, Христо Стоичков и Марко Ван Бастен. Все отлични футболисти, но им липсва нещо, за да ги подреди до останалите.
Ако продължим по логиката на Кройф, за периода след мондиала във Франция `98 най-добър от всички вероятно се явява Зинедин Зидан. Световна и европейска титла с Франция, плюс пълен комплект трофеи в Реал, „Златна топка” и ред други отличия. После настъпва времето на Лионел Меси и Кристиано Роналдо.
Няма спор, че двамата са най-големите футболисти в днешно време. Аргументи като този, че Меси не е печелил нищо с националния отбор на Аржентина, или че дотук Роналдо имал една „Златна топка” по-малко, звучат твърде нелепо.
Ако въобще има някаква съществена разлика между двамата, тя е най-вече в ръста и габаритите. След Марко ван Бастен, Кристиано Роналдо е първият от много големите футболисти, способен да покрие такъв обем игра при ръст от цели 185 см. Другата разлика е в това, че Меси има малко по-голяма свобода на действие от Роналдо, и в Барселона най-често го оставят да си хвърчи над цялото игрище.
Разбира се, чесането на езици за това кой от двамата е по-добър се явява солта и пипера за феновете и медиите. Това всъщност е една фундаментална част от футбола – да се разправяме по цяла седмица кой играч или отбор е по-силен. Но, ако въобще може да се даде еднозначен отговор, това няма как да стане, преди и двамата да приключат кариерата си. Не и по-рано.
Хайде сега да видим какво е общото между Ди Стефано, Пеле, Кройф, Марадона, Ван Бастен, Стоичков, Ромарио, бразилския Роналдо, Зидан, Меси, португалския Роналдо и другите най-най-най-големи звезди.
Целият куп величия са играли в отделни времена. Но във всички случаи принадлежат към атаката, която в развитието на играта намалява числения си състав за сметка на останалите две звена. За разлика от тежкотоварните и изнесени напред голмайстори тип „таран”, при всички тях става въпрос не толкова за някакви класически нападатели, колкото за „играчи в предни позиции”. Разположени някъде на кръстопътя между халфовата линия и нападението.
И както и да се е изменял футболът през годините, както играта и самите играчи да са ставали от по-статични по-динамични, профилът на тези наистина най-големи футболисти е почти един и същ. От такъв като тях се иска да може да се измъква от всякакви ситуации, тъй като винаги се намира под перманентен надзор. Освен това трябва да вкарва много голове, да подава за голове и да организира играта. И да притежава психика на хладнокръвен убиец.
Някой ще каже, че
днешният футбол е много по-бърз от онзи, който се е играл през втората половина на миналия век.
Така е, правилно, играта вече е на съвсем други скорости. Днес се тича много повече, и много по-бързо. Но я си пуснете например записи с играта на Пеле. Ще се убедите, че този забележителен бразилец има подготовка като за участие в спринтови състезания по лека атлетика. Същото е при Кройф, който на всичкото отгоре е пушил, при Марадона (да не изброяваме пороците му), при Меси, и при двамата Роналдо – бразилския и португалския.
Следователно Пеле би могъл и днес да покаже същата игра в рамките на някой голям отбор, каквито по негово време са Сантос и националнияt на Бразилия. Точно това е разликата между него и другия знаменит бразилец Мане Гаринча – очарователен, гениален, кривокрак чудак, който обаче днес щеше да бави прекалено много играта с маниера си да поеме топката и да изчака няколко секунди левия защитник, за да му я мушне между краката и да го мине с прочутия си финт. Наистина изящно, но за времето си. Днес просто няма как да стане, освен ако не играем в училищния двор.
Затова
неслучайно Пеле беше обявен за №1 във футбола
след световното през 1970 г., а по кината дори тръгна филм за него, озаглавен „Краля Пеле”. Но след появата на Кройф, Марадона и останалите, Краля вече стана пръв сред равни. Как например можеше да се каже в онези години кой е по-велик: Пеле или онзи дребосък Диего Марадона, най-малкият от големите, и най-големият от малките…
Същата история се случва днес и с Лионел Меси. Вън от всякакво съмнение е, че той и Кристиано Роналдо са истински явления във футбола. Но няма как някой от тях да бъде сложен на всички останали най-големи величия, писали историята на световния футбол. Иначе Луис Енрике е свободен да приказва, каквито си иска глупости.
