Случвало ли ви се е, когато гледате футболен мач, да не следите с поглед топката и случващото се около нея, а да сте заковали вниманието си върху само един футболист и със затаен дъх да наблюдавате всяко негово движение?
Както и да нямате търпение да получи топката, а всичко друго около съответния мач да губи значение?
Твърде малко в историята на футбола са тези, чието присъствие на терена надхвърляше по значимост съответния мач и издигаше футболната игра до изкуство - а един от тях беше Зинедин Зидан, запомнен като най-великия от своето поколение.
Сега за треньора Зидан се говори постоянно, защото за година и осем месеца начело на Реал Мадрид взе седем трофея и вече е трети във вечната ранглиста на треньорите на "кралския клуб".
Но тук ние ще си поговорим за футболиста Зидан.
И даже няма смисъл да обсъждаме дали той е някъде на най-високите исторически върхове, редом до Марадона, Пеле, Кройф, няма смисъл и да го сравняваме със съвременните величия Меси и Роналдо. Такива паралели не стигат доникъде.
Важното е какъв блясък придаваше Зизу на играта. А неговият блясък няма еквивалент и го отличава от всички останали, стъпвали на футболния терен.
Помните ли как спираше топката, с каква лекота и изящество укротяваше и най-неудобните пасове, някак даже небрежно, мислейки вече за следващия и по-следващия ход в атаката? Помните ли как стреляше и с двата крака, как поемаше топката и я водеше, та човек не можеше да разбере дали е левичар или десничар? Или какво виждане имаше за атаките, как диктуваше събитията на терена и с каква точност успяваше да прочете движението на съотборници и съперници?
Когато той играеше, мачът, противникът, резултатът губеха значение и се свеждаха до незначителни подробности.
Толкова красиви и премерени бяха движенията му, толкова изчислен и обмислен изглеждаше всеки негов финт. Беше способен във всяка ситуация да си осигури още малко пространство, да подбере правилното подлъгващо движение, да премести едва-едва топката, за да остане тя извън обсега на защитника срещу него.
Даже всичко това нямаше да го направи велик плеймейкър, ако заедно с качествата си той не притежаваше и изумителна ефективност.
Въпреки нечовешката си техника, при Зидан сякаш нямаше нито едно излишно движение, никакво залитане към циркаджийство с топката и към изкушаващата възможност да прави шоу като техничарите от латиноамериканската школа. Всяко негово красиво отиграване беше подчинено на ефективността и това го правеше още по-смайващо.
„Зидан беше от друга планета. Когато Зидан стъпеше на терена, десетимата му съотборници изведнъж ставаха по-добри." - коментарът е на Златан Ибрахимович.
Зизу правеше съотборниците си по-добри, защото предварително знаеше как ще се придвижат и пращаше топката точно там, където биха я поискали. Когато направляваше играта с плеймейкърските си качества, той издигаше целия мач до нови висоти, придаваше рисунък на комбинациите в него и ги караше да изглеждат предварително разчертани според някакво златно сечение.
Зидан е бил определян и като диригент на терена и наистина беше способен да създава футболни опери, каращи зрителя да се държи не като запалянко, който крещи, скандира или скача, а като ценител, който наблюдава със затаен дъх и накрая просто аплодира.
Едновременно с това, Зидан имаше притегателната сила на лидер и теглеше нагоре целите отбори на Бордо, Ювентус, Реал и Франция.
Лидерството някак идваше естествено, идваше логично, когато човек видеше как Зидан се отнася към играта, съотборниците и съперниците.
И как е най-голям в големите мачове, винаги на линия за великите мигове. Няма да бъдат забравени двата гола на финала на Мондиал 1998, донесли титлата на Франция у дома, както и най-великият гол в историята на Шампионската лига, на финала Реал Мадрид - Байер Леверкузен през 2002-ра. След който Зидан нямаше проблем да признае, че такъв удар от въздуха с левия крак се получава изключително рядко.
Зидан беше футболист, който ти се иска да следваш и заради обичайната си сдържаност, спортсменство, уважение. Изключенията бяха, когато бъдеше провокиран, както в онзи случай с Марко Матераци.
Парадоксално е, че след такава кариера и при такива необикновени футболни качества, мнозина ще запомнят Зизу с онзи финал на Световното първенство през 2006 г. и главата, която удари на Матераци точно преди края на кариерата си. Моментът на лудост след толкова мигове на гениалност.
По-късно Зидан призна, че се радва на получения червен картон и нямаше да може да живее с несправедливостта, ако беше останал на терена и Франция беше спечелила този финал.
Тук стигаме и до треньора Зидан. Определят го като не толкова изтънчен и ярък на скамейката, колкото на терена.
Но сходства има достатъчно, в ефективността, сдържаността, обмислеността на всяко действие. Той показва тактическа вариативност, но не се опитва да прави революции и да се превръща в звезда от скамейката. Няма да видите лудостите на Гуардиола, напереността на Моуриньо.
Зидан използва по най-добрия начин невероятната група футболисти, която има на разположение, и винаги е готов да изтъкне тях при успехите.
Дотолкова е премерен и сдържан, че на моменти човек не може да повярва, че става въпрос за един от най-великите, докосвали се някога до футболната топка.
Явно обаче неговата съдба е да продължи да вдига престижни трофеи и да бъде велик и като треньор - нещо, което не се отдаде на толкова други големи футболисти, пробвали се на скамейката.
