Цял свят говори за транспортния хаос във Ванкувър, за върнатите поради съображения за сигурност билети на стойност $400 000, за протестите, за отложените състезания, за очакваните загуби от 2 млрд. долара и за смъртта на грузинския състезател по спускане с шейна.
Въз основа на всички тези факти човек може да приеме, че ХХІ-те зимни олимпийски игри са провал, но не така мислят повечето от хората в в най-западната канадска провинция.
Местните са влюбени в своята Олимпиада и в автобуса или във влака рядко можеш да чуеш разговор на друга тема.
Те смятат, че домакинството на Игрите е най-хубавото нещо, което се е случвало някога на Ванкувър.
Това не е просто моя субективна преценка, защото има факти, които я потвърждават.
Така например 13,3 милиона канадци (или 78% от населението) гледаха по телевизията церемонията по откриването: три пъти повече, отколкото при миналата зимна олимпиада в страната - Калгари'88.
За да илюстрираме, 78% означава, че всички твои познати са го гледали или дори някои от тях да не е, то всички негови познати са.
Ако същият процент жители наблюдават откриването в Лондон през 2012 г., това прави 48 милиона, което е два пъти повече от рекорда за най-голяма телевизионна аудитория във Великобритания.
В южната съседка САЩ зрителите на откриването бяха 32 милиона!
Ако всички тези цифри не са достатъчно убедителни, то какво ще кажете за 1200?
Толкова е броят на олимпийските доброволци в селцето Уислър, което има общо 10 000 души население.
И всички тези доброволци получават в замяна единствено гордостта, че са помогнали за организацията на най-голямото събитие в техния живот.
Винаги ще си спомням две момчета и две момичета, студенти от университета в Пекин, които доброволно обслужваха посетителите на медийния център по време на игрите там и усмивката не слизаше от лицата им въпреки изтощителните денонощни смени.
Сега виждам същите усмивки и на хората от Ванкувър.
Има нещо в Олимпийските игри, което прониква дълбоко в душата на човек.
Канадската скиорка Емили Брайдън участва в трета Олимпиада и след Ванкувър приключва със състезанията.
Но не и с Олимпийските игри като цяло.
Тя прие поканата на своята английска съперничка и приятелка Чеми Алкът да живее в нейния дом през следващите две години и да помага на Лондонския организационен комитет да изпълни поетото обещание да убеди младежите по света да изберат спорта.
Това се нарича "да оставиш нещо след себе си" и е една от уникалните черти на олимпизма, особено днес когато спортът е преди всичко бизнес.
