Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Пеп Гуардиола за любовта във футбола, как семейството му оцеля след терора в Манчестър и защо трябва да продължим революцията на Кройф

Съпругата и двете дъщери (на снимката е Валентина, кръстена на баща му Валенти) на Гуардиола са били на концерта на Ариана Гранде по време на терористичната атака в Манчестър през 2017 г.
Съпругата и двете дъщери (на снимката е Валентина, кръстена на баща му Валенти) на Гуардиола са били на концерта на Ариана Гранде по време на терористичната атака в Манчестър през 2017 г.

Джосеп Гуардиола даде просторно интервю за BBC, в което говори за всички аспекти от живота и за голямата си любов към футбола и семейството. Sportcafe публикува интервюто с незначителни съкращения:

Като малък, никога не съм бил от онези хлапета, които ходят по барове и партита. На 13 бях в академията на Барселона. Бях фокусиран, не ми беше до ходене на дискотеки и пиене. Но когато училището свършваше през лятото, идваше време за фестивала Сан Хуан, където ходеха всички.

Мисля, че нямаше как да имам по-добро детство. Аз съм от нормално семейство – нито бяхме бедни, нито богати. Израснах в малко градче. Всеки ден бях по улиците. Тогава нямаше нито коли, нито светофари. По цял ден играехме на улицата – футбол, баскетбол, тенис, и карахме колелета.

Спомням си много ясно този период. Ставах сутрин и веднага излизах. После ходех на училище, след това отново на улицата, докато майка ми не ме прибереше за вечеря.

Нещата се промениха много. Не се оплаквам, но мисля, че на децата им липсва точно това в момента, особено на тези, които растат в големите градове. Живял съм в Барселона, Ню Йорк, Мюнхен и сега в Манчестър и съм толкова щастлив, че пазя подобни спомени от онзи период.

Атаката в Манчестър

22-ма души загинаха по време на терористичен акт в Манчестър по време на концерт на Ариана Гранде на 22 май 2017 г. Пеп разказва за онази нощ, в която съпругата му и двете му дъщери също са били на концерта.

По време на атаката бях вкъщи със сина си. Съпругата ми и дъщерите ми бяха в залата. Тя ми се обади и връзката се разпадна веднага. Каза ми нещо от типа: „Нещо се случи и бягаме, но не знаем какво.“ Опитахме се да й се обадим отново, но не стана. Тръгнахме към залата и след пет-шест минути тя се обади отново и каза: „Излязохме, прибираме се вкъщи.“

Ние бяхме от късметлиите. Много хора пострадаха и нямаха този късмет. Това е животът.

Единствено вкъщи се чувствам на сигурно място. Имам предвид, че не съм наблюдаван. Затварям вратата и се чувствам защитен.

В професията съм от 18-19-годишен и я познавам много добре. Но откъсна ли се от нея, се чувствам у дома. У дома, със съпругата си, децата – това е единственото място, на което мога да правя, каквото си поискам, където ми е позволено да правя глупави неща и никой да не ме съди.

Съпругата ми Кристина – всичко имам, благодарение на нея, включително и красивите деца. Работата ми изисква много и понякога съм вкъщи, но не съвсем. Те викат: „Пеп! Пеп!“, но аз не чувам и дума, защото съм се отнесъл. Кристина е изключителна жена, не само изключителна майка. Ню Йорк, Мюнхен, Манчестър – ако тя не се беше съгласила да се местим, и аз нямаше да се местя. Нямаше сега да съм тук (в Манчестър – б.а.). Не мога да съм далеч от децата и семейството си.

За любовта

Не съм човек, който се срамува да каже, че обича хората около себе си. Може би обратното. Може би го казвам твърде често. Езикът на тялото ми изразява по перфектен начин как се чувствам в момента, затова и не го крия.

С играчите ми е същото. Понякога си мисля: „Не прави това, Пеп.“ Дори сега не знам дали е правилно, че показвам толкова явно любовта си, защото понякога страдаш, когато се сближиш много с футболистите си.

Но във футбола страстта е на терена. Понякога имам нужда да ги прегърна, не да им говоря. Понякога забравяме, че сме човешки същества. Някои вярват, че сме студени като лед, машини. Но това е толкова грешно.

Статистиката и числата са важни, но те не са страст. Не ти дават нищо. По-добре е след 10 години да кажеш, че си спомняш как си играл в онзи финал, а не, че си го спечелил. Това ми е помагало навсякъде, където съм работил.

Затова и ще бъда манчестърец до края на живота си и няма да бъде възможно да ръководя друг отбор в Англия освен Манчестър Сити, защото усещам любовта на хората. Най-хубавото нещо е да бъдеш обичан.

За Йохан Кройф

Той ми помогна много да обикна играта, да обикна футбола, а за да го обичаш, трябва да го разбираш.

Той ни посвети в много тайно, защото това бяха неща, които никой друг не виждаше. Начинът, по който той виждаше футбола, беше тотално различен. Беше вманиачен, изискващ, стресиращ. Беше като брутален баща. Винаги ни притискаше – понякога твърде много, нямате си представа дори.

Нищо не беше лесно. Имаше моменти, в които не можех да стоя повече с него. Но винаги беше справедлив.

Не съм много религиозен. Като малък ходех на църква, но никога не съм вярвал особено. Затова и не му „говоря“, но винаги си го спомням. Може би бих искал да имам вярата, че е някъде горе и ни гледа.

За Давид Силва и сина му

Синът на Давид Силва се роди преждевременно, още в 25-ата седмица, през декември 2017 г. През януари Силва призна, че синът му се бори „всеки ден“. През май стана ясно, че всичко с Матео е наред, а през август Силва го доведе на ръце на „Етихад“ след победата с 6:1 над Хъдърсфийлд.

Това ще остане изключителна част от живота ни заедно – за целия отбор, който видя колко страда той и какво се случи. Матео се бори за живота си в продължение на месеци, а ние казахме на Давид, че ще получи цялото време, което му е нужно, че ние сме до него за каквото и да е.

Всичко върви добре сега. Давид е силен, мисля и по-възмъжал. Имам чувството, че сега се смее повече, говори повече. Беше прекрасно да го видим усмихнат и щастлив след толкова тежка ситуация. Мисля, че Матео също е силен – той се пребори за живота си, така че, каквото и да му се случи, ще се справи.

Давид е срамежлив, не говори много, не дава много интервюта, но е истински боец. Точно затова и Матео ще бъде такъв.

За важността от иновации

Мисля, че човечеството върви напред, защото хората не приемат реалността и постоянно се опитват да откриват нови неща.

Ако не се опитваш да си креативен и не си задаваш въпроса „Защо“, човечеството няма да съществува. Такива хора са нужни, за да ставаме още по-добри.

Същото е и във футбола – това, което работи днес, няма да работи утре. Понякога правиш нещо добре и си казваш: „ОК, но ако продължим да го правим, ще спре да работи.“ Когато виждаш сигналите, усещаш, че е време за нещо различно.

Ние, мениджърите, взимаме много решения по усет. Събираме много информация за противниците си, впрягаш мозъка си, но трябва да вярваш и на усета си.

 

Най-четените