Преди две седмици Левски се раздели с капитана си Георги Петков по "не-най-приятния-начин" според мнозина. Същото бе мнението и на самия вратар, който на изпроводяк вметна, че се чувства тъжен и обиден и тази негова реплика неизбежно обиколи заглавията на повечето родни спортни медии.
По-късно Петков бе изпратен със семпла церемонийка, на която изпълнителният директор по финансовите въпроси Константин Баждеков му връчи благодарствена грамота. По-важно за него бе получаването на едни други неща - 80 000 евро компенсация за преждевременното разтрогване на договора му, който изтичаше през 2014 г. След като това вече стана факт, в мелодраматично интервю по телевизията Георги разкри колко много му тежи раздялата с Левски и че е обиден единствено на собственика на клуба Тодор Батков, който лично бил наредил той да не участва в мачовете след разгрома от Спортинг (Лисабон).
Като се абстрахираме от въпроса доколко имаше право и нужда от тези изявления самият вратар, има истина в това, че клубна легенда с 245 мача със синята фланелка не би трябвало да се изпраща по толкова невзрачен начин. Независимо от слабите му игри напоследък, независимо от трудния му характер.
Но подобна липса на такт към отиващите си ветерани и погрешен подход изобщо към човешкия ресурс съвсем не е нещо ново в Левски, а и в българския футбол като цяло, така че не би трябвало да учудва.
Конкретно при "сините" е по-скоро изключение, когато заслужил футболист/треньор/ръководител бъде изпратен подобаващо, отколкото обратното. За последно бенефис на "Герена" гледахме през 2003, когато тогавашният капитан Станимир Стоилов прекрати кариерата си след 258 мача и 51 гола за клуба. Всичко беше както трябва тогава, срещнаха се актуалният към момента състав на Левски и бивши звезди на "сините". Мачът завърши с атрактивното 5:5, а Мъри предаде фланелката си с номер 3 на 19-годишния юноша на клуба Живко Миланов, на когото все още му предстоеше да се превърне в основен играч.
Оттогава минаха седем години и половина, в които заслужили футболисти идваха и си отиваха, но на никого повече не се оказа подобно чест. Нещо повече, играчите обикновено бяха изпращани през задната врата, когато по преценка на треньорите или ръководството се оказваха излишни.
През същата 2003 г. защитникът Далибор Драгич изведнъж бе освободен от отбора и това шокира феновете, които бяха влюбени в него. Сърбинът не се разсърди и дори се появи в агитката на дербито с ЦСКА.
Три години по-рано друг сърцат сръбски бранител - Предраг Пажин, и най-добрият играч в отбора - Александър Александров, бяха набързо продадени в Коджаелиспор и просто заминаха за Турция без никакво сбогуване.
Когато през 2008 г. бе решено да се подмладява съставът (при това не от тогавашния треньор Стоилов, ами от президента Батков), четирима от основните футболисти на отбора, влязъл в Шампионската лига - капитанът Елин Топузаков, Христо Йовов, Димитър Телкийски и Седрик Бардон, първо спряха да играят редовно, а после бяха набързо засилени в израелски и кипърски клубове. Всички те по-късно се завърнаха отново, но само и само за да ги сполети същата съдба - с изключение на Йовов.
Още по-тежки бяха случаите със Станислав Ангелов и с Милан Коприваров и Емил Ангелов. Когато Пелето реши, че му е време да излезе в чужбина, той се възползва от клаузата за откупуване в договора му, за да премине в немския Енерги. Дали това бе най-доброто решение за него, е без значение, но много странно бе отношението на клуба към него като към крепостен селянин. Римската сентенция казва, че договорите са, за да се спазват (Pacta sunt servanda), а то не бяха цупения, увъртания, съдебни дела, докато накрая стана ясно, че футболистът просто има право на този ход и е прибегнал до него, защото с добро не е ставало.
Копи и Бабангида пък бяха извадени от тренировките на първия отбор като наказателна мярка за това, че не искат да подпишат нови договори с Левски... при положение, че така или иначе треньорът не искаше да ги използва в състава.
По едно време и за Георги Петков се говореше, че не контузия му пречи да играе, а именно нежелание да преподпише контракта си, но това така или иначе не бе доказано. Със сигурност обаче това бе причината навремето бившият национален защитник Илиан Стоянов да ходи на работа по осем часа на "Герена" и да гледа видеозаписи на мачове, вместо да тренира. Дисциплинарна мярка на Наско Сираков, когато беше директор в отбора.
В по-ново време, вече при Георги Иванов - Гонзо, "черната овца" се оказа друг заслужил футболист на "сините" - Саша Симонович, защото той пък искаше да си спази договора. И това беше негово право, независимо че клубът заяви, че няма нужда от него. Решението да не играе, но да взима добрата си заплата в Левски, може да е спорно, но... pacta sunt servanda. Да са мислили, като са подписвали договор с 34-годишен футболист. Който, впрочем, почти не получи възможност за изява в миналото първенство, за да се каже, че е слаб. Сега вървят дела за тези заплати и най-вероятно отново футболистът ще осъди клуба, който не иска да си плаща.
Дотук с играчите. Да видим какво става с треньорите и ръководителите - в момента "персона нон грата" на "Георги Аспарухов" са Наско Сираков, Даниел Боримиров, Емил Велев, Андрей Желязков - всички постигнали големи успехи, било като ръководни кадри, било като футболисти.
Велев специално не бе освободен след издънка, а след шампионска титла и отстраняване на съперник в квалификационния кръг за Шампионската лига. Преди това той дойде на мястото на Велислав Вуцов, който бе изгонен след мач и половина начело на Левски. И двете рокади май бяха основната причина "сините" да не се класират отново за групите на най-силния и престижен футболен турнир...
Връщайки се още назад във времето, не може да не си спомним как треньорите Георги Василев и Георги Тодоров бяха саботирани в работата си пак от хора по принцип в синьо.
Потресаващо е как всички тези враждуващи помежду си личности хабят енергията си за интриги и заяждания вместо да работят за една кауза. Парадокс е, че въпреки всичко това отборът все пак си остава водещата футболна сила в България през последните две десетилетия. Любопитно е колко по-напред в развитието си би бил Левски, ако я нямаше тази студена война между кадрите на клуба, а властваше коректността в отношенията и всички бяха от едната страна на барикадата...
Такава идеална конструкция едва ли би могла да съществува в не-идеалния ни свят, тъй като при сблъсъците на силни характери и още повече на интереси, това е трудно да се получи. Но при всички случаи и последните скандали в Левски показаха, че там отчаяно се нуждаят от консултация със специалисти по човешки ресурси и вътрешна комуникация. Живеем в ХХІ век все пак...
