Димитровден дойде и вероятно дни наред наздравиците в многобройните пъбове на Манчестър ще започват с традиционното българско име. У нас пък фенът си пийва ракийка с доволна усмивка - видяхте ли го Митко какво прави!
Вече няма за какво да оспорваме Бербатов. С виртуозния си победен хеттрик в най-свирепото дерби вероятно в цяла Европа, той обори и последната теория, която критиците държаха като коз - че не е играч за големи мачове. От тоя по-голям - здраве му кажи!
Вкара два пъти с глава, което също често е сочено като слабост в играта му на нападател. И веднъж вкара... как точно вкара втория гол? Ами, гениално!
Когато нещо е хубаво, няма нужда да пестиш суперлативите за него. В таланта на Бербатов едва ли някой, който разбира играта, се е съмнявал. От времето, когато с червената фланелка на ЦСКА нижеше гол след гол, кой от кой по-красиви. Ясно беше като бял ден - появил се е извънреден талант. Дойде обаче 13 май 2000 г. и Митко научи голям урок на живота. Феновете помнят само победителите. Неговите пропуски на "Герена" лишиха ЦСКА от победа в дербито, а и от титлата. Години наред кошмарът го преследва, а една камара цесекари не могат да му простят.
Онзи 13 май е и прокоба, но и благословия за високото момче от Благоевград. Защото тогава умът му запечата, че той не е за тук. Не е за родната действителност. Той е от друга мая.
В Леверкузен вкарваше много, но нито за момент не се превърна в най-голямата звезда, не бе от европейски и световен калибър. Беше просто един много добър нападател. Имаше и тежки мигове, спорове с треньори, пейка, че и пращане при дублиращия отбор. Но стигна до Обетованата земя през 2006 г., на 25, в разцвета на силите си. Трансферът в Тотнъм го изстреля в същинския елит на футбола и оттук връщане нямаше - просто трябваше да докаже, че е достатъчно добър.
Два невероятни сезона. Според стандартите дори на най-добрите нападатели в историята на Висшата лига статистиките са внушителни. 23 гола и 15 асистенции в първата му година в Тотнъм, 23+13 втората. Звезда на отбор, който е в подножието на най-големите. Все още не най-ярката планета в галактиката на английския футбол. Една от звездите.
Когато го взе Юнайтед, споровете вървяха с пълна пара. Ще успее ли най-накрая да реши важен мач, ще покаже ли амбиция, ще се пребори ли с тази привидна апатия, в която изпада по време на мач и на сезоните? А и струваше цели шибани 30 милиона паунда!
Пресата в Англия тогава пишеше за него като за магьосник. Това бе на базата на игрите му за Тотнъм. Тук също имаше хвалби, но вече примесени и с раздразнение и критики - играе силно там, а в националния май...
Всъщност колко бербатовци му трябват на тоя национален, за да стигне някакво ниво? Май много.
Първият сезон в Манчестър бе позлатен с титла, а и финал в Шампионската лига. Загубен. Втори за Бербатов в кариерата му, а и в двата остана резерва, сякаш, за да е пълна горчилката. 14 гола, 9 в първенството. Оценките бяха колебливи, но по-скоро положителни. Критиката го заяде, че в края на сезона се е изгубил, а и не вкарва в дербитата. А тях Юнайтед губеше - две от Ливърпул, реми и поражение от Челси... Но - човекът си стана шампион на Англия и ни каза в ефир след мача на триумфа: "Пичове, радвайте се в България!" Още един куршум от арсенала на критиките бе превърнат в халосен - не печелел трофеи в кариерата си. 4 за първите му 3 сезона в Англия. Плюс поредната награда за футболист на годината у нас, вече превърнати в рутина.
Националният обаче пак не вървеше. А и тръгнаха слухове, че атмосферата била отровена от мразовитите отношения Бербатов и Мартин - останалите. Натрупа се негативизъм след поредното отпадане на отбора в безнадеждни квалификации. После сезонът в Юнайтед тръгна зле, Берба бе резерва, а когато играеше, не вкарваше. 30-милионната гилотина сякаш тръгна да пада върху главата на нашето момче.
Пред амбразурата обаче имаше винаги един човек, който през годините обикновено печели битките си. Шотландската упоритост е изписана ясно на червеникавото лице на сър Алекс Фъргюсън и той не бе склонен да се предаде, че е сбъркал в преценката си. "Фантастичен, невероятен, гениален...", се лееше по адрес на Митко и дори, когато медиите го разкъсваха.
През май капитанът се отказа от националния. Обяви го спокойно, с усмивка. Както вкарва голове. Оттегли се като най-добър голмайстор на България за всички времена.
И отдаде всяка сила на духа и тялото си на Юнайтед. Вече се вижда - има резултат. Бербатов играе като в Тотнъм. С тази разлика, че тук машината е много по-силна и неговите голове и усилия ще идат в преследването на поне 3 титли този сезон. Вкарва с глава, със задна ножица, през рамо, небрежно, с лекота и усмивка. Това си е познатият Бербатов отпреди Юнайтед. Вкарва на Челси, на Ливърпул. Вече няма как да му кажеш: "А бе, пич, ти къде беше в тия два часа, когато се игра дербито?"
Вече няма какво да направиш, освен да му стиснеш ръката и да си доволен, че ти е сънародник. Сигурно последната лична амбиция във футбола, която го изгаря, е онзи 13 май 2000 г. Но както е тръгнало, Бербатов и това ще успее да сложи на мястото му. Защото при отказването от националния намекна, че до края на кариерата си иска да играе само за Юнайтед и ЦСКА. И когато вкара онзи гол, който му убягна и настрои толкова хора срещу него преди десетилетие, Митко ще се облегне спокойно, ще си гледа дъщеричката Дея и ще си пие уискито с усмивката на човек от пантеона на футболните легенди.
