Повторението на спорните ситуации на видеозапис е нечувана щуротия, загнездила се твърдо в главата на новия президент на ФИФА Джани Инфантино. Хайде, това с новата техника дали има гол или не, се преглъща някак си. Но как например се оценява една дузпа? В Match of the Day на Би Би Си например сме гледали как Гари Линекер, Руд Гулит, Роби Савидж и Петер Шмайхел спорят помежду си трябва ли да се отсъди наказателен удар или не. След като експерти като тях не могат да стигнат до съгласие, какво остава за съдията? Същото е със средствата за определяне дали има засада, които си остават твърде спорни. Футболната романтика е ясна: реферът свири това, което е видял, а след това народът се разправя цяла седмица дали е бил прав, или си заслужава боя. Голът бил вкаран с ръка? Голяма работ... Просто се отпуснете и се наслаждавайте на зрелището.
В опитите си дадат шанс на нападателния футбол, определящите правилата съвсем се оляха. Днес всеки играч рискува да получи жълт картон, ако кихне или се изпоти. Играчът в атака е придобил статут на свещена крава. Но какво е футболът, ако не видим поне една хубава балтия? Всеки снобар ще каже, че многобройните подавания като от онзи стил „тика-така” на Барселона са някакъв висш пилотаж във футбола. Въпрос само на време е някой да каже, че онези факири от халфовата линия трябва да бъдат оставени да изнасят топката в пълно спокойствие. Футболната романтика обаче повелява, че има повече от един начин да се играе. И много хора от старата генерация биха искали да гледат по-директен и агресивен футбол, без непрекъснатата опасност от картони.
Ясно е, че днешният футбол освен игра се явява и телевизионен продукт. Само че телевизионерите напоследък прекалено много пипат, където не трябва. И най-вече в състезателния календар. Що за лудост е да караш запалянковците да ходят на мач в понеделник вечер? Ясно е, че като си платил неколкостотин милиона за правата, може да имаш много високи пълномощия. Но мачовете в понеделник вечер стават истинско мъчение за зрителите, и най-вече за тези, които съпровождат гостуващия отбор. Ами дербитата, които се играят по обяд в Англия? Какво е това да се изтъпанчиш още преди пладне на трибуните! Футболният романтик първо обядва, след това минава през бара за по едно (може и повече), и чак тогава отива на стадиона.
Вече четвърт век началниците на днешния футбол попипват и човъркат правилото за засадата, което е адски дразнещо. В първия случай изглеждаше логично играчът в нападение да получи предимство, когато се намира върху самата линия на засада, а не зад нея, както беше дотогава. Само че след това въведоха активна и пасивна засада, а занапред кой знае каква друга ще измислят. За съжаление, няма как по научен начин да разберем ефектите от всичко това, но последните промени усложниха живота най-вече на съдиите. Във футбола има толкова висока „интерактивност” на играчите и смяна на позициите им, че е твърде чудно кой и по какви критерии определя кога футболистът е в „пасивно” положение, и кога в „активно”. Всеки наличен нападател провокира някаква активност в защитата на противника – веднъж по-силна, друг път не толкова.
Понеже с възрастта човек става по-подозрителен, футболните романтици са най-склонни да се замислят по въпроса за това как любимите им отбори буквално им одират кожите, когато им продават своите фанелки. Всеки иска да притежава екип на своя тим. Но запитвали ли сте се как за едно елементарно трикотажно изделие ви искат по 60-70 евро, а понякога и повече? Сухите цифри от изследванията сочат следното: себестойността на една фланелка е 6.11 евро, а средната цена – 63.04 евро. Произвеждат ги в Азия, където шивачката получава по едно евро за всеки екип, останалото е за плата и обшивката. Алчните за пари футболни шефове ви товарят с надценка от 90%! А за да ви смъкнат още една кожа от гърба, всяка година сменят екипа, за да ви принудят да си купите нов. Но днешната младеж е готова да си плати, за да се перчи с фанелката на своите. Как пък не!
Ако има нещо, което футболните романтици мразят до дъното на душата си, това е отборът на Германия с неговия праволинеен и – съвсем нерядко – гаднярски футбол. Не става въпрос за днешния Бундестим, а за онзи от 70-те и 80-те години. Който например е гледал онзи драматичен полуфинал Франция – ФРГ (3:3, 5:4 след дузпи), вероятно още помни как вратарят им Тони Шумахер счупи ченето на Патрик Батистон. И не само не беше изгонен, ами след мача цинично заяви, че ще му купи нови зъби. Това стана на световното в Испания през 1982 г., където немците се изложиха със загуба в групата от Алжир (1:2), но прецакаха клетите африканци с откровено договорена победа над Австрия (1:0). Затова всички се радваха неистово, когато италианците ги биха на финала с 3:1. И после на Евро-84, където Испания ги удари с онзи гол на Маседа в последните минути. Както и на финала на световното в Мексико-86 – там Аржентина ги прасна с 3:2 след попадението на Хорхе Буручага точно накрая. А световната им титла четири години по-късно, дошла след гол на Бреме от съмнителна дузпа, не се хареса на никого.
Тъй като повечето романтици са възпитани в духа на мотото „Подкрепете местния отбор”, те са свикнали в техния любим тим да има повечко свои момчета. Такива, които са от града, или поне от областта. Но всичко това рухна окончателно на 26 декември 1999 г., когато при гостуването си в Саутхемптън Челси стана първият отбор от английската Висша лига, който излезе без нито един британец в титулярния си състав. Как да повериш футболната си чест на някакви пришълци, наети да играят за пари? Този „мулти-култи” футбол с аргати откъде ли не вече убива и националните специфики. Във времето на футболната романтика се знаеше, че отборът на Англия играе като Ливърпул, Италия – в стила на Интер, Белгия е живо подобие на Андерлехт, а от Съветския съюз може да се очаква представление като на Динамо (Киев). Днес това вече е в историята с някои изключения като например испанците, които по едно време ритаха в стила на Барселона, и германците – те пък в този на Байерн.
На стадионите открай време съществува една значителна група зрители, които си тръгват някъде около 80 минута. С тайната надежда, че ще хванат градския транспорт празен, или ще си подкарат автомобила преди цялото останало стълпотворение да се изсипе по улиците и да настъпят задръстванията. Днес това може и да не прави чак толкова голямо впечатление. Но футболните романтици презират до дъното на душата си тези хора, поставили дребната хитрина над величието на последните минути от играта. Гледат на тях като на стачкоизменници! Истинският запалянко, според схващанията им, никога не си тръгва преди последния сигнал. Без значение с колко гола води или губи отбора му!
Печатните издания за футбол са голямата мъка на запалянковците от старата школа. Свикнали да четат на хартия във времената без интернет и мобилни приложения, днес те са много обидени на пресата за това, че рядко им предоставя нещо годно за четене. И това отстъпление ги дразни много. Защо? За разлика от телевизиите, пишещата преса вече няма голяма роля в театъра на футболните медии. Вестниците и списанията отстъпиха без бой на електронните медии, които станаха високоговорител на играта с наблюдение, критика и отзвук. Още по-тъпото е, че въпросната Old school генерация е учила за футбола именно от хартиените издания, и е склонна да си плати за тях. А представители на пишещата преса са участвали в създаването на най-големите футболни събития (Световното първенство, Купата на Европа, Европейското първенство, „Златната топка“). Но тази креативност вече е останала в една друга епоха. За което си е виновна самата преса, малко способна да намери начин да се включи по-добре в огромен пазар като футболния.
