Пиерлуиджи Колина беше първият лектор на новия проект на сайта Sports.ru – The Football Academy. Легендарният съдия, който в момента е шеф на съдиите в УЕФА, ръководи финала на Шампионската лига през 1999-а, както и финала на Световното първенство през 2002-ра и още стотици други мачове.
Още с откриването Колина не се поколеба да се пошегува с аудиторията и организаторите: „Тъй като това е първата ви подобна лекция, беше логично съдия да дойде и да даде началния сигнал.“
Колина разказа за интересни случки от детството си, за началото на кариерата си, за плешивостта си, като говори за съвременния футбол и ВАР. Ето и най-интересното от лекцията му:
Най-изтърканият въпрос?
Всеки път, когато се задаваше голям турнир – например Световно първенство, на което трябваше да съдийствам, италианските журналисти ме питаха: „Какво предпочитате – Италия да стигне до финала или вие да го ръководите?“ Не мисля, че това е много умен въпрос. Съдиите дават всичко от себе си по време на турнира и затова е логично съдията да иска да свири на финала на Световното първенство.
В днешно време съдиите отделят огромна част от времето си за физическа подготовка и дори могат да бъдат сбъркани с футболистите
Преди – в началото и средата на 90-те години, за да работиш като съдия, беше достатъчно да знаеш правилата. След това дойдоха големите правила и сега не можеш да различиш съдиите от играчите – те са в перфектна физическа форма.
Когато гледате мач от Шампионската лига и камерата дава отблизо играчите преди началото на мача, виждате и съдиите, виждате физиката им. Няма разлика с играчите освен факта, че съдиите са с 15-ина години по-възрастни.
В Италия Колина е играл за отбор от съдии
Играх футбол до 17-годишен, преди да започна да работя като съдия. Имахме и отбор от съдии, който играеше мачове срещу отбори на актьори, музиканти и други. Големият проблем тогава бе да си намерим съдия.
Как се комуникира с футболна звезда?
По същия начин като с хората. За мен рецептата е следната – трябва да разбереш какво трябва да бъде направено във всеки момент. Понякога е лесно, друг път е хубаво да игнорираш футболиста. Някои се шегуват, а с други не говорите един и същи език. Винаги трябва да се нагаждаш според ситуацията. Аз не съм изменял на себе си и затова имах добри взаимоотношения с всички.
На терена бях, какъвто съм в живота. Но станах някой в живота, защото бях съдия, защото бях, какъвто бях, на терена. Когато започнах като съдия на 17 години, се научих да поемам отговорност – това е нещо, което не е често срещано на тази възраст. Когато си сам на терена, трябва да сам да взимаш решенията.
А тъй като и животът е пълен с решения, поемането на отговорност играе огромна роля и в него. Затова съм изключително благодарен на съдийството.
В България обичаме да казваме, че е хубаво съдията да не се забелязва. Но Колина не е съгласен
Не мисля, че съдията трябва да остава незабележим. Реферът трябва да бъде забелязван, но не трябва да се превръща в основно действащо лице в мача. Той трябва да служи на играта. Трябва да бъде уверен, че всичко в двубоя е по правилата. Трябва да бъде готов да взима правилните решения. И трябва да бъде готов за факта, че ще бъде под светлините на прожекторите и че всички ще го виждат.
Как трябва съдиите да се държат във времената на социалните мрежи?
Аз нямам нито Facebook, нито Twitter, нито Instagram, нито дори TickTok. Нищо. Даже научих за TickTok от вестниците, нямам идея какво е.
Съдиите трябва да са много внимателни. Не можем да им кажем да нямат социални мрежи. Но използването им по време на големи турнири е риск. Затова в тези периоди им забраняваме да ги ползват.
Бил ли е Колина някога изплашен на терена?
В началото се случваше особено когато свирех аматьорски мачове. Пристигах на стадиона час и половина преди мача и виждах как домакинските фенове биеха гостуващите. Мислех си: „Страх ме е да си помисля какво ще ми направят, ако отборът им загуби.“
Но в професионалния футбол няма такива работи – там си защитен. Единствените опасения са някой идиот от трибуните да не хвърли монета, която да те удари по главата. За щастие, на мен не ми се е случвало, но познавам съдии, които са го преживявали. Това не е особено приятен начин да си спукаш главата.
Всички съдии забравят картоните си в съблекалнята
Случва се на всички. Особено когато е горещо или вали и трябва да се преобличаш на почивката. Тогава лесно можеш да забравиш картоните в другата фланелка. В такива случаи аз отивах до четвъртия съдия и се преструвах, че искам нещо от него.
Спомням си и един съдия-измамник. Явно си беше забравил картоните в съблекалнята, но излезе без тях и всеки път, в който трябваше да показва картон, просто вдигаше ръката си много бързо, но без картон.
За проблемите с ВАР
Искам да ви напомня, че говорим за много нов проект. ВАР е още бебе, което тепърва прохожда. Първият път, в който съм водил разговори за ВАР, бе през ноември 2014-а в Белфаст. А пет години по-късно тази технология вече се използва в повече от 36 турнира и първенства.
Все още има проблеми с технологията, но след пет години тези проблеми ще бъдат изчистени. В баскетбола и волейбола вече са свикнали със забавяния от по пет-шест минути. Но във футбола все още очакваме всичко да се случва на изумителна скорост. Трябва да свикнем с новото, но и ние (съдиите – б.а.) трябва да работим по-бързо. В момента се преглеждат кадри от шест камери. Ако всяко повторение се разглежда по 20 секунди, това прави по минута и половина на ситуация. За футболните фенове това изглежда кто цяла вечност, но трябва да се адаптираме.
Трябва да се опитаме и да адаптираме системата. ВАР все още е твърде скъп и изисква човешки ресурс – двама души трябва да гледат мониторите, както и един оператор.
След финала на Шампионската лига през 1999-а Колина утешаваше загубилите играчи от Байерн Мюнхен. Това съжаление ли беше?
Не, не беше съжаление. Ако си част от мача, участваш емоционално във всичко. Това е. И когато видиш играчи, чиято мечта се е сринала, които може би са пропилели единствения си шанс да вдигнат трофея от Шампионската лига – изживяваш този момент с тях.
За плешивостта си
Болестта ме застигна на 24. Аз съм късметлия, защото доста мъже така или иначе си бръснат главите, така че не беше голям проблем за мен.
Когато бях на 24, един от приятелите ми заболя от рак – премина през химиотерапията и главата му изглеждаше като мен. Благодаря на Бог, че съм тук. Защото приятелят ми вече не е.
Но това е проблем за децата – те са жестоки и не разбират различните. За едно дете да бъде плешиво е нещо много трудно. При мен случаят не беше такъв.
