Винаги са ме насърчавали да питам - обикновено баба ми казваше, че с питане и до Цариград се стига. След това „питането" се превърна в моя професия. Учеха ме да задавам въпроси за всяко нещо, което ме интересува. Но дойде време, в което осъзнах, че има въпроси, които водят до „черния списък" в тефтера ми. Нека поясня.
30-те години са интересно време. Половината ти приятели вече са женени, а на другите това им предстои. Рядко имаш приятел без гадже. Всички са по двойки. И темата за брак не плаши никой - даже си свикнал да ходиш на сватби (особено лятото).
Рядко някой живее при родителите си - почти всеки е с по един жилищен кредит зад гърба си, а в професионалната йерархия е най-малкото младши експерт. Четвъртък е просто четвъртият работен ден, а не „малката събота".
Представата за петъчна среща с приятели в повечето случаи не означава прибиране в малките часове на следващия ден - без спомен от предната вечер. Животът заприличва на този на „големите". Не ти е лошо - напротив. Някак си ти е спокойно.
Започват да се появят и децата. Нормално е. И прекрасно. Почти всяка приятелка, която забелязваш, че леко се е закръглила, рязко отказва виното и цигарите и свенливо казва, че ще става мама. След месец вече говори в множествено число.
Винаги когато някой каже, че ще има бебе, в мен изниква споменът за един приятел - тогава 19-годишен, който разбра, че най-добрият му приятел ще става баща. Ходи като ударен с мокър парцал една седмица. Ожали бъдещия баща. Животът за „потърпевшия" свършваше. Е, на тридесет и нещо няма такава драма.
Мъжете вече говорят, че „е време", започват да пресмятат на колко години ще бъдат на бала на децата си. Не знам къде е драмата да си на петдесет и да имаш абитуриент. Но за повечето е.
За жените е различно - разделям ги на два типа. За първия вече споменах - те съвсем осъзнато искат да създадат поколение. И го правят. Пак казвам - това е прекрасно и може би далеч по-отговорно и смислено от втората група - тези, към които аз бих се причислила.
Не мразя децата, напротив. Но не искам деца все още. Мисля, че на тридесет и нещо, искам да съм господар на себе си. Искам да работя и да не се чувствам гузна, че някой ме чака вкъщи (по тази причина нямам и домашен любимец).
Обичам да пътувам - не мога да си представя, че ще вместо една чанта с най-нужните парцали, ще трябва да напълня колата догоре с колички и кошари. И да не пътувам по-далеч от Гърция. Защото на децата няма да им понесе.
Или да се откажа от специализация - защото, разбирате ли, майка съм. Звучи егоистично. И е. Но не ме е срам.
Все повече хора, обаче, се опитват да ме накарат да се чувствам не-нормална. С въпросите си.
Противно на всякакви женски традиции, преди сватбата си бях наддала няколко килограма. Знам ли - така се беше случило. Не вярвах, че точно за този момент трябва да полагам специални усилия, за да впечатля който и да е. Дори не бях забелязала. Очевидно всички бяха регистрирали тази промяна.
Няма да забравя няколко издайнически погледа към към корема ми. Всички подкрепени с намигване и дежурното „Таз година булка, до година люлка". Преживях го. Сватба е.
След това нещата излязоха извън контрол. Имах чувството, че след „Добър ден!", обикновено следваше „Какво се крие под тази блузка?", „Чакате ли щъркела?", „Мислите ли вече за имена?". Това сериозно ме потискаше.
Реших да отслабна - поне да спрат да ме зяпат в корема. Да не кажа, че най-малкото не е възпитано.
Хубаво, отслабнах. Но това не спря потока от въпроси за бъдещето поколение. Даже започна да се появява и назидателната нотка - „Кога ще направите приятелче за моето дете?", „Не искаш ли да „бременеем" заедно?", „Докато го направиш, Гошко ще е в първи клас!".
Най-страшно беше да попаднем сред приятели, които току-що са станали родители. Имах чувството, че те смятат, че са направили най-великия подвиг, създавайки поколение. При една такава среща се изливаха безброй нравоучения на тема „Децата като висша ценност и как е грях да бавиш доставката".
Един не особено тактичен познат даже ми се скара - направо си ми каза, че съм стара. При дежурния ми искрен отговор, че на този етап не искам деца - просто не все още не съм запленена от идеята да посветя живота си на друг - в повечето случаи получавах само един безкрайно учуден поглед в отговор.
В този поглед се четеше искрено недоумение, примесено с доза осъдително презрение.
„Кой може да не иска дете? Тя! Не-нормална!". Ако трябва да съм честна - не е приятно. Не само от въпроса, но и от реакциите след откровения ми отговор.
Замислих се - всеки път, когато някой задава този въпрос - готов ли е за отговора, който ще получи? Ако пред теб стои човек, който не може да има деца? Или е загубил дете? Ако може да накараш здрав човек, който не бърза да става родител, да се почувства „сбъркан", как ли се чувства някой, който мисли единствено за дете, но съдбата не му дава тази възможност?
Майка ми никога не ми е задавала този въпрос. Защото решението да имаш дете е изключително личен избор.
Това да не искаш да родиш веднага след като се ожениш, или след като навършиш тридесет години, или след като си купиш апартамент, също е въпрос на избор. Така ме е възпитавала - да уважавам личното пространство на хората. И да не се меся в личните им дела.
Не само, че е нетактично, но и боли. В някои случаи - много!
Много добре написано. Аз мисля че целия свят при нас в България се е побъркал. Хората нямат приоритети. Защото не можеш да кажеш на създаването на поколение приоритет. Такива са професионалните успехи например. Аз обаче съм се концентрирал в друго. Обикалям различни държави, сега съм на 25 и вече съм живял в доста европейски и една Азиатска държава. Това ми харесва и ще го правя цял живот. Срещам се с различни хора, ям техните храни, работя помалко понякога там, наскоро се сетих че дори не се възползвам като богатите мамини дечица да се хваля със снимки във Фейсбуци и Инстаграми, всеки един цент съм си изкарал сам. Не живея богато, но някой неща не се изразяват с пари. Просто така ми започна живота и без да се усетя вече ми харесваше, а сега ми е цел. Защото един ден като стигна 70, седна на една пейка и усетя че не мога повече, ще има толкова много хубави спомени в главата ми, че ще ми дават мира че не съм си пропилял живота а съм го изстискал като лимон и дори това може да ме накара да се усмихна. Можеби някога ще срещна правилния човек, такъв който е като мен, това ще ме направи още по-щаслив. Нека да живеят хората за които най-важното в живота е да имат деца, осещайки се че всички останали са назад, дано всички други да са така, за да мога да съм различен и да усещам че не живея сивото и блудкаво ежедневие на всеки един обикновен раждащ се човек.
Дрън - дрън е цялта статия, та и коментара под мен и той. Изказвате се по темата "защо нямам деца" без да имате хал-хабер представа от нещата. Защо - защото нямате деца. Ей такъв един параграф 22. И няма как да разберете учудените погледи и всички останали простотии. Няма и смисъл да ви се обяснява. По скоро една история да ви разкажа (не е драматична, спокойно). Преди години, бях на дежруство с един по-възрастен колега, който имаше детенце на две три години. По това време съпругата ми беше бременна с първото ни дете. Та, от дума на дума стана въпрос и за децата - какво е да имаш деца, възпитание и т.н. И тоз човек, не в клин ни в ръкав ми рече: "какво е да имаш деца ли - много е просто. Ако някой дойде сега тук и ми каже - лягаш и умираш или детето ти умира - аз лягам на секундата." Тези приказки ме впечатлиха доста, но не в буквалния смисъл. Веднага си казах: "ей големи драматизации от хората с деца бре, голяма работа. То лягане, умиране - чудо. Само той има дете едва ли не." Когато се роди първия ми син, тогава го разбрах. Стана ми напълно ясно, като бял ден какво е имал предвид колегата. Та и вие няма как да разберете, докато един ден (дай Боже) разберете.
Дали ще имаш деца, или не, както и кога, си е чисто личен избор. Човек може с еднаква сила да защити и обори всяка теза, в зависимост от коя страна стои. Личното ми мнение е, че трябва да имаме деца. Чисто биологичният смисъл на всяко живо същество е да оцелее и да остави поколение. Психологически погледнато, това осмисля живота. Освен това, те прави по-малко егоист и допринасяш за развитието на обществото. Разбира се, много е хубаво да нямаш грижи и да не мислиш за никой друг, освен за себе си. Дава ти свобода и независимост. Но, кой каквото да разправя, решението да нямаш деца си е проява на чиста форма егоизъм. Останалото се покрива от максимата : "За всяко идиотско деяние има философско оправдание". Не искам да обидя никого, просто помислете за миг.
Дрън-дрън не е моята история а твоята, поредното такова изказване "ама ако и ти имаш..." Въобще не си схванал смисъла на написаното. Най-хубавото нещо казват е да имаш дете, още по-хубаво е обаче преди това да си се нарадвал на тоя живот преди да създадеш друг. Не ми обяснявай само колко много време имаш след като ти се роди сина за себеси. Още по-лош ти изглежда коментара, ако както авторката пише е невъзможно да имаш деца. Темата не е дали е хубаво да имаш дете или не, не опитвай да изкривяваш темата и да се изкарваш прав. Говорим за отношението на останалите към тия които са все още бездетни. Как все едно са изпълнили мисията на живота си, а ти си все едно толкова изостанал от тях че те имат дори за странен. Вживили са се в собствената си глупост и гледат на теб като сектант към невярващи (колко прости са другите а ти колко си напред) Проблема е само че и двата типа хора няма да те разберат, ако опиташ да им обясниш, че и ти така.
Въпросът е изключително болезнен ако се отправи към жена или двойка, която има репродуктивни проблеми и особено на такива хора да се обяснява как смисълът на живота е в децата и поради каква причина те още се бавят със създаването им. И понеже няма как да се знае дали жената или двойката има или няма репродуктивен проблем, тъй като това не е изписано на челото им, а и понякога в една двойка деца не се получават заради имунна несъвместимост между двамата, а не че имат някакво заболяване, задаването на въпроса за децата е признак на лошо възпитание. Съвсем друга тема е, че дали една двойка ще има биологични деца, осиновени или няма да има деца е нейно лично решение, което въобще не влиза в работата на другите хора.
Статията подкрепя новия консуматорски начин на живот. Живея, за да взимам. Естествено е всеки да иска младежките му години да се удължат до безкрай, те са най-хубавите. Повечето хора обаче се вразумяват и правят деца докато е време, защото им е ясно, че биологията ни не се е променила много. Иначе после следва ходене по мъките - доктори, изследвания, инвинтро. А децата, децата те принуждават изведнъж да пораснеш. Край с кефа! Интересното обаче е, че никой който се е сдобил с деца не иска да ги върне...
бг мамаааааа
Не знам защо толкова много хора смятат, че когато имат дете, живота им се превръща в камара памперси, гарнирани със скука и затъпяване. Доста изкривена представа. Допреди няколко години и аз бях така надъхана, казвайки на всички, че всеки плъх може да се възпроизведе, но видиш ли малко сме тези висши същества с кариера, ум и свобода. Пффф... Пълен смях. Разбираш го едва когато имаш дете. И сега всъщност съм "по-" във всичко. Именно заради него.
Едно не разбирам- след като аз уважавам правото на хората да искат/респ. да си раждат деца, защо те да не уважават чуждото право да не искаме, да изчакаме или просто да не желаем да коментираме темата? В крайна сметка дори една двойка да има репродуктивен или какъвто и да е друг проблем със зачеването/ отглеждането на деца, нейно изконно право е да не се обяснява на всички, които смятат, че призванието им в този живот е да си врат носа в чужди дела. Кои сте вие да съдите?