Събудих се с мисълта за тях. Най-красивите синьо-зелени маратонки със срамежливи розови нишки. Видях ги вчера в мола, ангелчето каза: "Страхотни са, давай!", дяволчето се обади "Кви са тия импулсивни покупки сега!?". Може и репликите да са обърнати, не съм сигурна, че консуматорът е ангел, нито, че дяволът е рационален спестовник.
Целият работен ден мина под надслов "един път се живее в тоя скапан живот".
Журналист съм, сещате се - Панама гейт, Баневи, Манджуков, ДАИ, протести и "кухи лейки", "Софи Маринова е бременна"... о ужас, синът й и бившият й мъж ще си имат братче или сестриче и натрапчивото "един път се живее в тоя скапан живот, маратонките те чакат, те може да нямат душа, но това е споделена любов, за любовта тия дни душа не трябва"...
След работа тотално хипнотизирана от психеделик шарката на моите бъдещи маратонки запалих колата и прелетях до мола. Цивилизацията обича консуматорите, те са новите богове, само така си обяснявам зелената вълна по пътя и чакащото ме свободно паркомясто точно до входа на мола.
Прекалено е хубаво, за да е истина, но все още нямам предчувствие за уловката.
Влизам, качвам се в асансьора и отивам в спортния магазин.
"Добър вечер, от тези 38 номер имате ли?"
"Имаме."
На ум: "Имах си хас и да нямате, но и да нямахте щях или да се набутам в 36, или да плувам в 40-ти".
Донесоха ги, обух ги, бях с чисто нови чорапи, обути специално за случая, огледах останалите 365 модела, бяха шарени, но несравними.
Казах на продавачката, че ще си тръгна с тях, тя ми донесе ножица, за да отрежа етикета, сложих старите розови досегашни фаворитки в кутията и отидох на касата.
Бременна дама пред мен сменяше закупени тениски за други, изчаках търпеливо около 5 минути. Дойде и моят ред да платя. Извадих кредитната си карта и я подадох.
Уточнявам, че пазарувам с кредитна карта, защото преди седмица си загубих дебитната. От банката ми вадеха нова и щеше да е готова на следващия ден. Междувременно бях изхарчила всичките си изтеглени от банката пари, но на сутринта щях да си взема дебитната, да си изтегля и всичко да си е постарому.
Имам кредитна карта от 8 години, пазарувам често с нея, тя няма пинкод и затова винаги ми искат лична карта. Така стана и сега.
Краката ми са леки като перце, не слизам, а левитирам по ескалатора. Стигам до автомата за проверка на билетчето за паркиране и се оказва, че дължа един лев, защото престоят ми е бил 22 минути, а паркингът е безплатен само първите 20. Започвам да ровя в портмонето, но там има само 40 стотинки. Ровя в чантата за забравени монети - няма! Отивам до колата да проверя има ли там нещо. Няма!
Първите капки пот избиват.
Тия от паркинга са лоши хора, няма да ме пуснат, ще трябва да оставям колата тука, да ходя километри пеша, бързам за среща по работа, много тъпо. Връщам се и се сещам, че имам кредитна карта. Слагам я в банкомата до автомата за билетите, правя това за първи път, защото досега само бях пазарувала с нея и когато машинката пожела пинкод, усетих, че Апокалипсисът е близо.
Тази карта никога не е искала пинкод, когато пазарувам! Къв е тоя пинкод сега, как се появи от нищото!?
Ако беше с три вместо с 4 цифри сигурно щеше да е 666... Обаждам се на горещата линия на банката, обяснявам ситуацията, казват ми, че пинкод не се изисква само за постерминал, за банкомат е задължителен. Моля да ми го дадат. Обяснявам, че съм заложник в мол и като дългогодишен лоялен клиент трябва да ме спасят.
"Нямаме право да ви дадем пинкода, само вие имате право да го знаете и освен това ние не го знаем".
Казвам: "Аз имам право, но нямам памет! Ще отговоря на всичките тайни въпроси за проверка, като моминското име на майка ми, само направете изключение, не мога да си тръгна!"
Любезната дама ми отвръща: "Много съжалявам".
Няма смисъл да се мъча да се сетя пинкод, защото никога не съм го знаела, не съм й предполагала, че изобщо съществува.
Това е проклятието на име "Само аз мога да спася Света от Края му, но нямам идея как".
Изпадам в паника. Отивам до клон на единствената банка в мола, която, разбира се, е е различна от тази, в която имам сметка и отделно кредитна карта. Казвам, че искам да изтегля пари от сметката, разбира се оказва се, че няма как.
Но най-лошото на безизходицата е, че поражда фалшиви надежди и някак вярвах, че има как.
Обяснявам на банковата служителка и на охраната, че ми трябват 60 стотинки, за да си тръгна, те вдигат рамене и викат "Съжаляваме".
Имам няколко милиона стотинки в сметки и карти, но нямам 60 ст. в брой, за да изляза от скапания мол.
Аз съм заложник на разсеяността си и вярата ми в модерните финансови операции. С тениска със снимка на Леонардо Ди Каприо като Вълкът от Уолстрийт съм, което ме прави още по-жалка.
Избила ми е студена пот, през главата ми минават мисли като "да ви пикам на облигациите, златото, ценните книжа и милиардите в банки, освен ако не са в единствената работеща тук, загубени сте в тоя мол след работно време, ако нямате левче в брой".
Вече съм с нови маратонки и зловеща паник атака.
Поне ми е удобно, докато се лутам като най-големия лузър в мола. Ебаси живота, хората мечтаят за нова кола и милиони, аз мечтая за 60 стотинки.
Няма време за мечти, ще действам. Спирам няколко случайни минувачи, обяснявам им някак ситуацията, на тези които спряха де, щото повечето продължиха след отчаяното ми: "Моля ви за помощ!"
Всичките ме гледаха тъпо, повдигаха рамене и викаха "Нямам". Свободата ми струва 60 стотинки. Жесток капитализъм на дребно и едра липса на емпатия.
Предприемам последен ход. Влизам в най-близкия до входа магазин за зимна екипировка. Обяснявам, доколкото мога спокойно на продавачката, която е младо, симпатично, високо момиче с очила, абсурда, в която живея от 15 минути.
И предлагам да купя с кредитна карта най-скъпото зимно яке в магазина за момченце, но моля да ми даде 60 стотинки, за да мога да си платя паркинга, с уговорката, че на следващия ден ще ги върна в магазина. Тя ми казва: "Не мога да пипам служебни пари". Предлагам да оставя в магазина закупеното за минимум 100 лева яке като залог, че ще върна 60-те стотинки. "Не мога да ви дам служебни пари".
"Дайте ми тогава ваши, ще оставя якето и утре ще ви върна 6 лева за услугата, вместо 60 стотинки".
"Утре не съм на работа", каза тя с най-спокойния си тон. Не човек, а железо. Продавачка с хладния ум на банкомат.
Тая жена, ако беше шеф на ДАИ, нямаше да се стигне дотука.
Вече нямам студена пот, имам само разочарование. Паник атаката се трансформира в омерзение. Паля колата и ще се моля на хората от бариерата. Сигурна съм, че и там ще е същото. Голяма работа, срам не срам - ще звънна на приятел и той ще ме освободи... Колкото и да ми е неприятно да занимавам близките си с логистичния си ад.
Стигам, отбивам на аварийки, слизам и им обяснявам.
Докато говоря, не мога да повярвам какво изричам и какво изобщо се случва. Мъжът ми взе билетчето, каза "Не се притеснявай, моята карта, за разлика от твоята, е вълшебна, качвай се в колата".
Стигнах до бариерата, той сложи картата, бариерата се вдигна и човекът ми пожела приятна вечер.
Благодарих му. Утре ще занеса 1 лев и ще оставя бонбони за него. На продавачката, която "утре няма да е на работа" й казвам, че човещината й бизнеснюхът й струват точно 60 стотинки.
Аз съм си виновна, знам. Човек трябва да е съобразителен и подготвен, не бях нито едното от двете. Но за пореден път се убедих, че доброто понякога е в изключенията. Да не спазиш правилата не винаги те прави лош човек, а да "постъпиш както трябва" е най-разтегливото понятие.
И накрая - сложете автомат, който освен левчета и банкноти да приема и карти.
21 век сме все пак.
