Подзаглавието на кинодебюта на Дерек Сианфранс е простичко: "Любовна история". Нещо повече - тя е плашещо реалистична любовна история, в която Райън Гослинг и Мишел Уилямс стгат до крайности като актьорско изпълнение, за да представят правдиво изчезващата романтика в един бурен брак. Един от изключителните режисьорски дебюти в съвременното американско кино, който ни давс болезнено емоционална гледна точка за съпружеската любов. Заставяйки актьорите си да импровизират диалога, да се нанесат да живеят заедно за месец и да се правят на истинско семейство, заснемайки части от филма на 16mm филм и използвайки опита си от документалното кино, режисьорът Сианфранс успява да постигне искреност, рядко срещана в киното. Болката на ревността, борбата за власт, произлизаща, освен друго, и от професиите на съпрузите (тя е медицинска сестра, той е бояджия) са невероятно живи в представянето на човешката несигурност. Сцените в настоящето представят само два дни от брака и микроскопичен поглед към ужасяващите последици на емоционално занемаряване
Сам Мендес режисира тогавашната си съпруга Кейт Уинслет и партньора й от "Титаник" Лео ди Каприо в адаптация на романа на Ричард Йейтс "Пътят на промените". Никой филм в последно време не разкрива толкова добре типа отворени рани, които животът в предградията предизвиква в семейния живот, колкото този, разкриващ съдбата на семейство Уилър, Франк (ди Каприо) и Ейприл (Уинслет), заседнали в 50-те години. За да оправдае желанието си да замине за Париж, където би могла да работи и би имала време да реши какво точно желае да прави с живота си, Ейприл казва: "Вързахме се на една абсурдна заблуда - идеята, че трябва да се оттеглиш от живота и да улегнеш в момента, в който имаш деца". Тази двойна загуба: на индивидуалност и на свобода, е фундаментален страх в брака, и точно както Франк и Ейприл се наказват един друг заради него, същото правят и безброй други двойки - подсъзнателно или не. Което означава, че за хора, изпитващи фобия от обвързване, този филм вероятно ще е по-плашещ от "Тексаско клане". "Пътят на промените" е преминал през много потенциални режисьори, но е трудно да си го представим направен от някой друг освен Мендес, който вече е представял един мъртъв брак в "Американски прелести". И докато "Синя валентинка" е интимен, "Пътят на промените" е клаустрофобичен - атмосфера, постигната от Мендес чрез снимане в реална къща и разполагане на камерата на ръка разстояние от героите. Уинслет и ди Каприо са толкова притеснително добри в омразата си един към друг, че е трудно да си представите, че това са същите двама души, създали новите стандарти за романтика в "Титаник".
Поредна адаптация на роман, този път на "Призрак по обед" на Алберто Моравия под артистичната ръка на Жан-Люк Годар. Първият опит на французина в комерсиалното кино е да вземе романа на Моравия за разпадащ се брак и да го превърне в дузина неща едновременно. Това е митична притча, поглед към вътрешната механика на киното, оценка на тежестта на компромиса с изкуството върху интелекта и сласт, въплътена от Бриджит Бардо в пика на нейната кариера. Ядрото на филма остава динамиката между съпругата (Бардо) и съпруга (Мишел Пиколи) в брака им, наподобяващ клетка. Двама любовници, разкъсвани между отчаяние и скука, и двамата твърде горди и упорити, за да се напаснат един към друг. Част от гениалността на филма е, че е невъзможно да виниш едната страна повече от другата. Тя го обвинява, че краде идеи от други филми, той оспорва нейната интелигентност (наричайки я "пълна идиотка"). И всичко това след чувствено романтично начало, където неговото обожание е побрано в три фатални думи: "Тотално... нежно... трагично". Годар успява да превърне скуката, вероятно най-голямата отрова за брака, в художествено трагично, неустоимо изживяване, създавайки най-кинематографската интерпретация на нещастния брак в историята на киноизкуството
Класиката на Стенли Кубрик се заравя дълбоко в психологическата вселена на брака. Тогавашните съпруг и съпруга Том Круз и Никол Кидман представят на екрана двойката Бил и Алис, откриващи естеството на вярността и изневярата. Решаващият фактор е, че няма физическа изневяра, но самата идея за изневяра запраща привидно перфектна семейна двойка на прага на унищожението. Най-запомнящите моменти от филма са нощната одисея на Бил, като изгубен скиталец в подземен свят на маскиран хедонизъм и плътски тайни, но, естествено, признанието на жена му за мимолетен миг преди години го провокира да поеме в търсене на отговори на въпроси, които дори не знае как да зададе. Кубрик умира след като завършва монтажа на “Широко затворени очи”, който е завършек на една от най-възхваляваните филмографии в историята - филм, в който любимата му тема за дехуманизацията майсторски е приложена към пейзажа на брака. Моментът, когато камерата бавно се приближава към любящия поглед на Кидман (в характерен за Кубрик стил), насочен към нейния съпруг, докато гласът на Алис повтаря кошмарната оргия, която цикли в съзнанието на Бил, е един от фините примери на гениалността на режисьора. Пътят към параноята, павиран с ревност, е универсален семеен проблем, подаващ зловещата си глава в много филми от този списък, но никога не е бил толкова емоционален или завладяващ, колкото при Кубрик
Премахвайки кинематографската манипулация, която открихме в много от филмите до този момент, канадският документалист Алън Кинг се заема да анализира вътрешността на семейния живот максимално реалистично. Което означава, че той намира Били и Антоанет Едуардс, детето им Богарт и кучето им Мъртън, взема камера и започва да снима. Резултатът е толкова земен, колкото подсказва и заглавието. "Женена двойка" е наблюдение без сценарий на двойка, която е заедно от 8 години, женена от година и половина (граница, която Антоанет старателно изтъква в един момент), която никога не прибягва до документална тактика от типа на интервюта или говорещи с академичен патос разказвачи. Това е животът, имитиращ изкуството в най-личния и разговорен вид. Той е по-остарял от всички други филми в този списък, но е и най-забавен и в някои аспекти е по-плашещ от "Широко затворени очи", най-малкото защото гледаме сложностите на реалния живот да се случват пред очите ни. Заяждания за домакински уреди ("мечтите ти за величие в тази кухня..."), спорове защо той винаги закъснява за работа или тя не е взела храна за Мъртън, както е обещала - тези типове разговори биха изглеждали твърде банални другане, aко за Кинг те не бяха гориво за идеи. За час и половина се запознаваме с несъвърженствата на Били и Антоанет, и се асоциираме с дълбокото им приятелство, до такава степен, че двусмисленият финал ни оставя леко натъжени, че камерата е спряла да се върти
Ако говорим за реалистични анализи на брака в киното и трябва да посочим и да кажем “оттук започна всъщност всичко”, очевидният избор е "Пътуване до Италия" на Роберто Роселини, с тогавашната му жена Ингрид Бергман и привлекателния Джордж Сандърс (Катрин и Алекс Джойс). Женени от 8 години, семейство Джойс са на първата си почивка, въпреки че за него тя е “по работа”, а за нея е “малко удоволствие”. Всъщност те са в Италия да се погрижат за продажбата на къща на роднина и скоро двамата стигат до шокиращо осъзнаване. “След осем години брак открихме, че не знаем нищо един за друг”, казва Катрин, на което Алекс сардонично отговаря: “Да, наистина странно откритие”. Това е типът откритие, което застрашава всеки брак, и сценарият на Роселини, макар и заснет със закостенели идеи, е основа, върху която се градят всички бъдещи филми за семейни проблеми. Toва, което прави филма неостаряващ с десетилетията, е режисурата на Роселини и емоционалната игра на Бергман (несъмнено повлияна от нейните лични проблеми със същия човек, който я режисира). Трюфо го нарича “първия модерен филм” - ние бихме споменали и че Годар е понаучил това-онова от Роселини, преди да заснеме “Презрение”
Ако филмът на Роселини бавно, систематично, върви към ужасната дума, започваща с “Р”, то тук Ричард Форест (Джон Марли) казва на жена си Мария (Лин Карлин) директно още в началото на "Лица" на Джон Касавитис: “Искам развод”. Тя се опитва да реагира със смях, но той е абсолютно сериозен, и през следващия час и половина от злостна, избухлива, усърдна дисекция на брака отвъд точката на разрухата, ставаме свидетели на предтеча на “Синя валентинка” и “Пътят на промените”. Ди Каприо и Уинслет може и да са изучавали “Лица” заради изключителните изпълнения на Марли и Карлин, а характерният "синема верите" стил на режисура на Касавитис вероятно е послужил като основа за създаването на "Валентинката" на Сианфранс. Но нищо не може да се сравни с непостоянната атмосфера, създадена в този киношедьовър. Заснет за 6 месеца и преминал през 3-годишна постпродукция, филмът залага на контрастна естетика с безбройни близки планове, подчертаващи сложността зад простотата на заглавието. По-голямата част от филма показва Ричард и Мария да прекарват нощта поотделно - той с проститутка, а тя с млад мъж, но атмосферата на неудовлетворение, заблуда и претенции (изразена в почти всеки вик от всеки герой на екрана), се върти около брака им, докато се стига до кулминацията, когато те кашлят в унисон на стълбите, сякаш токсичността на връзката им лишава въздуха от кислород. Когато една от приятелките на Мария казва: “Аз обичам съпруга си, какво ще кажеш за това?”, изненадата от изненадата от този коментар е потресаваща. Любовта е чувство-аномалия в този силно емоционален филм за брака
“Любезно сте поканени при Джордж и Марта за вечеря на удоволствие и игри”, гласи подзаглавието на кинодебюта на Майк Никълс, адаптация на едноименната известна пиеса. И за няколко кратки мига, в началните напдиси, докато Джордж (Ричард Бъртън) и Марта (Елизабет Тейлър) крачат ръка за ръка към къщи от парти, усещането е като да гледате две бобчета в любовна шушулка. Те влизат и са изречени първите думи. “Що за дупка!” изригва Марта, докато се подготвя за поредното питие и обичайната борба на остроумие, превъзходство, полове и семейна политика със също толкова озлобения си съпруг. За тези двама ветерани любовните импулси са заровени под слоеве на язвителност и измама. Благодарение на великолепната адаптация от Ърнест Леман на пиесата на Едуард Олби, ‘Вирджиния Улф’ и с анималистичната свирепост, изливаща се от Тейлър и Бъртън (подобно на други примери тук, двамата са били женени по това време), режисурата на Никълс лесно би могла да се окаже на заден план, но това не се случва. Невероятно е, че това е първият му филм, но той кинематографски разкрасява (с близки планове, панорами, следващи чаша уиски, Джордж и Марта в кръгли прозорци и други) достатъчно много, за да го вкара във висшия ешелон на филмите, занимаващи се с “противен, съсипващ брак”, както крещи Марта в разрушителния финал. Ако “Женена двойка” е най-забавният, а “Съпрузи и съпруги” е най-остроумният, "Вирджиния Улф" е най-интересният филм в тази галерия
Децата в някои отношения присъстват в брака, дори когато ги няма (“Презрение,” “Лица”). Виждаме ги да запълват празнота (“Пътят на промените”, “Синя валентинка“), като нещо жадувано (“Пътуване до Италия”) и всичко посочено дотук (“Женена двойка“). Дори изтласкването им на заден план (“Широко затворени очи”, “Съпрузи и съпруги”) само по себе си е вид коментар. В "Направете място за утре" на Лео Маккери, най-старият филм в този списък, децата са на преден план, и за разлика от "Вирджиния Улф", са показани болезнено реалистично. Наскоро преоткрита, тази забравена холивудска класика се занимава основно с възрастта и поколенческите различия в голямо семейство. След всичката скрита омраза, изживяна, символизирана, възпроизведена и изразена в предните филми от този списък, имаме филм, който сърцераздирателно отстоява висините, които двама души могат да достигнат, ако връзката им оцелее през всички трусове. Луси (Белуа Бонди) и Барк (Виктор Мур) са вече отвъд 70, съпрузи, които се гледат един друг, грижат се един за друг, пишат си писма и размишляват за 50-годишния си брак като двойка влюбени гимназисти. Петте им деца най-накрая са причината за финал, който е прочут с това, че е разплакал Орсън Уелс (той на свой ред казва, че този филм "може да просълзи и камък"). Но топлотата и чувствителността на режисьора и изпълненията на Бонди и Мур поставят “Направете място за утре” сред най-трогателните филми за успешен брак. Е, поне докато децата пораснат
От живота, имитиращ изкуството, прескачаме няколко десетилетия напред към изкуството имитиращо живота и към последния филм на Уди Алън с бившата му партньорка Миа Фароу. Алън режисира оригиналния си сценарии за измислени връзки така, сякаш екип от студенти по социология е решил да документира двете главни двойки в домовете им и по улиците на Ню Йорк, интервюирайки тях и различните им партньори при всяка възможност. Всичко това, за да разберем какво се е случило с брака на Гейб (Алън) и Джуди (Фароу), след като най-добрите им приятели Джак идват на обичайната им сбирка и споделят, че се разделят. Несигурността на Джуди в нея, недостатъците на Гейб като любовник и съпруг излизат на повърхността и пораждат трусове между тях, докато приятелите им продължават по пътя си, привидно наслаждавайки се на необвързаността си (поне в началото). "Мисля, че по-възрастният мъж се справя по-добре от по-възрастната жена", възкликва Джуди в един момент, като възрастта определено е сред най-важните теми в "Съпрузи и съпруги", тъй като е пряко свързана с грижите на женените двойки на средна възраст. Това, което кара филма на Алън да изпъкне сред масата е, че въпреки че е силно повлиян от "Сцените" на Бергман, той все пак е вероятно най-забавният сблъсък на четири кризи на средната възраст в киното
Както има безброй други филми, опитващи се да разкрият най-дълбоките истини какво се обърква (или се получава) в брака, има и такива, които за кратко засягат темата по най-любопитен начин. Избрахме да откроим сюрреалистичния, донякъде объркващ филм на Хироши Тешигахара “Лицето на друг” като подобно любопитно постижение и да го упоменем извън този списък. Филмът се занимава основно с психологическите и социални последици от реконструкцията на лицето на мъж, използвайки популярния мотив на маските, присъстващ в доста от филмите по-горе (“Лица,” “Широко затворени очи”) като основна тема във филм за загубата на "аза" и идентичността. Филмът проследява съдбата на Окуяма (Тацуя Накадай), ужасно обезобразен и опитващ се да живее с ново лице. За да докаже нещо на себе си, той решава да съблазни собствената си жена (Мачико Кио) като “съвършен непознат”. От мотото на хирурга (“комплексът за непълноценност създава дупки в психиката, аз ги запълвам”) до думите на съпругата “Аз имам толкова много лица, че не мога да ги побера всичките в себе си”, не е трудно да се интерпретира хорър-приказката на Тешигахара като коментар за най-страшния враг, който един брак може да има: несигурността в себе си
