Хаотичното ежедневие на нашето общество има множество характеристики, но една от най-типичните е свързана с имитацията. Този традиционен, упорит и неумолим заместител на истинския живот, който почти го е обсебил и е на път да го унищожи.
Имитацията в артистичния смисъл на думата може и да изглежда симпатична като трио буфосинхронисти или човек, който пее като чучулига. За съжаление постоянно се сблъскваме с всички останали приложения на това толкова прилепчиво определение. Случва се всеки път, когато се раминават етикетът и съдържанието, претенцията и същността.
Спомнете си си за фолк дивата, която "пееше" на антенката на обърнатия си безжичен и безработен микрофон или за кренвиршите без месо, от които надалеч бяга всяка гладна твар, с изключение на редовия български потребител. Ами доскорошният девиз на първенството ни - "Честна игра, истински футбол" или ронливият асфалт, бетонът без цимент... Чиста проба имитация.
Колко е политическа и политиката у нас, която вместо с развитие на отношенията между властта и гражданите се занимава с камуфлиране на кражби, злоупотреби, нищоправене и управление под диктовката на овластения високо вдигнат в "парламента" флумастер.
(По наложила се в прехода парламентарна традиция, цветните флумастери ориентират депутатите от парламентарните групи, обикновено при второ четене на някой законопроект, кой от текстовете да приемат и кой да отхвърлят с гласуването си. Бел.р.) Гласуване за парлама.
По подобен начин се отнасяше един наш професор в университета, който посрещаше всички на първите си лекции с безпощадното заключение: "Всичко е профанизирано - онова не беше комунизъм, това не е демокрация, а вие не сте никакви студенти".
Той, нашият комунизъм, приличаше повече на феодализъм, но с претенции. Освен това властта след Девети бе харизана на тия с лактите, а не с идеите. Така вместо трънските партизани, парада командваха сенките им от отряда "Чавдар". След Десети чавдарци отстъпиха част от властта на синовете и внуците си, а останалата бе поделена между "дисидентите" от партийната периферия.
Така на сцената на политическия ни живот почти не остана място за автентичните демократи, които бяха платили за убежденията си с години в истински концлагери и десетилетия тормоз, преследване и ходене по мъките. (Изолира ги даже и СДС - Бел.р.)
Така и не разбрахме, че идеята на Монтескьо за разделението на властите е подчинена на една единствена цел - цивилизовано премахване на наследствения абсолютизъм, а не построяване на съвършеното общество. В този смисъл огромните очаквания към крехката и незряла българска демокрация бяха повече от безпочвени. И се оказа, че не тя е имитация. Профанизирани бяха усилията за нейното утвърждаване и развитие, които са неделима част от следвоенния живот на развитите европейски общества.
Разбира се, всичко това стана възможно, защото намери подходящи условия в посттоталитарното ни общество, което имаше сериозни постижения в сферата на имитацията. Постулатите "Аз ги лъжа, че работя, а те ме лъжат, че ми плащат", "Кражба от държавата, завода, ТКЗС-то не е кражба" и "Родната милиция ни пази" не са откритие на последните двайсет години. Това се отнася и за фалшивите избори, издигането с връзки и отчуждението в обществото.
"Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва, че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режим, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се и за Методи нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът: "И вълкът сит, и агнето цяло." А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил: "Или вълкът, или агнето."
Това пише Георги Марков за режисьорите Нейчо Попов и Методи Андонов, които се опитват да поставят пиесата му "Аз бях той" на българска сцена през 1969 г. Пиесата е забранена, писателят емигрира и плаща с живота си, защото си е позволил да каже истината за режима в своите "Задочни репортажи за България". Те са издадени през 1990 г. в тираж от над 100 000.
Днес са качени в интернет, но малцина се интерусват от истината за онова време. Имитационната представа за билетчето от 6 ст., картата за море с топла бира и дънките "Панака" е обсебила дори и миналото.
В него няма лагери, изходни визи, граничари с кучета, стрелящи на месо; няма потомствени партийни аристократи и потомствени бивши хора; няма го обезправяването на човека, лишен от почти всичко и най-вече от възможността да бъде себе си.
"Единственото право, което крепостният народ има, е безропотно и усърдно да произвежда блага за феодалните касти (партийци, военни и хора от явните и тайни службите за защита на режима - бел. а.) и да се надява, че те ще оставят нещичко за него. В качеството му на производствен добитък крепостникът има право на известни медицински и социални грижи, за да го поддържат работоспособен. Това е структурата на съветския феодализъм, която е гръбнакът на режима у нас и във всички източноевропейски страни под съветски контрол", пише Марков през 70-те.
Няма как да заживеем в истина, докато се задоволяваме с фалшифицирането на миналото. На тази гнила основа просперира и имитацията в политиката, бизнеса и журналистиката. Бандити ни четат морал, крадците ни учат на социална и корпоративна отговорност, оковани медии веят знамето на "свободното слово".
Всяко творчество има нужда от свобода и активност. Липсата на първото условие съсипа нашето изкуство преди 1989 г. - писателите, кинаджиите и художниците получаваха пари, за да не пишат, снимат и рисуват. Компромисът с второто условия пък обрича наследниците им в наши дни.
Що за изкуство е копирането (с платени или без авторски права) на чужди идеи, концепции и формати. И какво оправдание може да е оцеляването или малко по-високият стандарт на живот за налагането на тази посредственост. Имитацията обезличава, уморява и в крайна сметка съсипва.
Това се отнася за диктатурите, за суверенните демокрации и за тоталитаризма на частните или държавни монополи. Личността има шанс да излезе от този филм на ужасите само ако се опита да живее в истина. Така като ни завещаха познавачите на проблема Солцженицин и Хавел. Но първо всеки човек трябва да изследва собственото си състояние, което за все повече българи се нарича чувството на непоносимост.
Повече за него вижте тук.