Краят на хипстърията

Хипстърията се промени. Или поне дефиницията за хипстър. Това, което преди време беше определение за млади, креативни представители на контра-културата, предимно от Ню Йорк и Лондон, се превърна в пейоративен термин за хора, които изглеждат, живеят и действат по определен начин. Ърбън-речникът дефинира хипстърите като „субкултура на мъже и жени, обикновено между 20 и 30 години, които ценят различното мислене, контра-културата и прогресивните политики". Всъщност да ти кажат "хипстър" днес е равносилно на обида.

С брада, очила и загрижен за произхода на кафето си, Джош влиза в определението за хипстър - на около 30, живее в източен Лондон, плаща си данъците, кара колело и не работи от 9 до 5. Ако обаче го наречете хипстър... "Не мразя думата хипстър и не мразя хипстърите, но да бъдеш хипстър вече не означава нищо. Затова забранявам да ме наричат така", казва той.

Според футуролога Крис Сандерсън всичко е много просто: Хипстърът умира в мига, в който бъде наречен хипстър. Думата вече не означава същото.

За края на хистърията свидетелства и доклад на учени от университета в Нов Южен Уелс, според които да си хипстър вече не е особено привлекателно. Накратко, колкото по-често срещана става една мода, например тази на брадите, толкова по-малко привлекателни изглеждат. През 2014-та явно сме достигнали пикът на брадите.

Това означава ли, че хипстърите ще изчезнат?

Според Сандерсън все пак е по-вероятно да се развият, отколкото да умрат.  Той различава два вида хипстъри: модерните хипстъри - онези с брадите, които обичаме да мразим, и протохипстъри - истинските хипстъри. И именно тук идва объркването.

Исторически протохипстърите винаги са били онези, които се отклоняват от нормата. Също като хипитата.

През годините, въпреки че е вдъхновила цяло ново поколение от млади градски типове, хипстърията се превърна в търговска пародия - новите хипстъри искат да изглеждат по определен начин, да бъдат виждани да правят определени неща, без да се задълбават. Така те си присвояват начина на живот и манталитета на протохипстъра.

Проблемът е, че е почти невъзможно да се забележи разликата между тези два вида хипстъри. „Хипстърите са по-скоро последователи. Протохипстърите са водачи. Но как може да открие човек разликата, когато изглеждат еднакво?", пита Сандерсън.

Вероятно това е причината обществото да се отнася с насмешка към хипстърите. Главният редактор на Vice в Обединеното Кралство, Алекс Милър, казва, че не може да даде дефиниция на „хипстър". „Предполагам това е Другият", казва Милър, но допълва, че това е дума, която хората са осъзнали, че могат да използват, за да се подиграват на готините млади, които не разбират.

Това е стар сценарий

През 1979 година известният френски социолог Пиер Бурдийо пише, че социалната идентичност се крие в разликата, а разликата отстоява срещу това, което е най-близко, което представлява най-голяма опасност. Затова нашата неспособност да дефинираме „хипстъра" просто подхранва енигмата.

„И както можете да си представите, това много дразни протохипстърите", казва Сандерсън.
Не винаги е било така. Ако дефиницията за хипстър се е променяла много през годините, имало е време, в което зад нея е стояло нещо особено и смислено.

Думата влиза в употреба през 40-те години на XX век, за да се използва за човек, който отхвърля социалните норми - бели хора от средната класа, които слушат джаз. Тогава се появява субкултурата на реакционната литература, осъществена в работите на битниците като Джак Керуак и Уилям Бъроуз.

Норман Мейлър се опитва да дефинира хипстърите в своето есе „Белият негър" като пост-военното поколение на бунтари, разочаровани от войната, които избират да се разделят с обществото, да живеят без корени, да се отправят на неизследвано пътуване в разбунтуваните императиви на Аза.

Десетилетие по-късно имаме контра-културата - движението на хипитата, които носят своята факла в изясняваща се от само себе си мода, разделени от общоприетото. Думата почти изчезва до 90-те, когато се възвръща, за да дефинира младежите от средната класа, които имат интерес към „алтернативното".

През първото десетилетие на XXI век обаче хипстърите стават пародия чрез сатирично шоу, създадено от Крис Морис и Чарли Брукър.

Днес всеки може да е хипстър, стига да си купи правилните дънки. Както казва Сандерсън, идеята за хипстърията е погълната от мейнстрийм културата.

Появяват се и разновидности - Люк О'Нийл - редактор на онлайн списание Slate казва, че е забелязвал дори и „мета-хипстъри" - хора, които заобикалят традиционните изисквания и искат да прескочат направо към статута „хипстър" - сякаш това да си сложиш очила и да си направиш татус те прави хипстър.

Алекс Милър се съгласява с преобразуването на думата в нещо с негативно значение, но според него то е свързано не с думата, а с това, което представя - готините в университета, модните в училище.

Хипстърите като общност

Не всички обаче са съгласни. 28-годишният певец Мани, който живее в лондонския Долстън от над пет години, харесва усещането за общност. „Младите хора, които нямат работа или занимания, се нуждаят от това. Това е клика - като тази на готик хората. Надявам се, че хипстърията не е мъртва, защото тъкмо преподписах договора на квартирата си за една година", казва Мани.

Алекс Милър добавя, че никога не е писал за хипстърите във Vice, защото никога не ги е възприемал като субкултура.

„Все пак оценявам, че хората харесват идеята да принадлежат към някаква група, затова и предполагам, че на такова ниво има подобна идея", казва Милър.

„Кой е казал, че хипстърите искат да бъдат уникални? Според мен става дума единствено за желание да принадлежиш към нещо", казва О'Нийл.

Какво следва?

Според Крис Сандерсън ще видим основна промяна в хипстърията. Този изнежен вид с впитите дънки и дългата коса ще претърпи крах. Той ще бъде заменен от един по-мачистки вид, почти карикатурен, като опит на мъжете да подсилят своята идентичност.

Вероятно с това се обяснява и явлението „нормкор" -определение, появило се в Ню Йорк миналата есен.

Въпреки че е широко осмиван в света на модата, този обикновен, супер нормален стил, е може би рекация към комерсиализирането на индивидуалността -  идеята, че можете да си купите уникалност от Топшоп. „Нормкор" не изисква да бъдеш някой. Нормкор се отдалечава от представата за това да бъдеш готин като бъдеш различен, а се насочва към еднаквостта.

Звучи като шега, но според футуролога Сандерсън, това е факт.