Да си психично болен в България е по-зле и от това да си прокажен. Без значение дали по времето на Байтошова или Бойкова България. Прокажените ги отделят в колонии, където живеят заедно със себеподобните си, а психично болните като шизофрениците например, живеят заедно със семействата си.
За да бъдат настанени в болнични заведение, тъй като в повечето случаи самите те не желаят, близките им трябва да викат полиция, да доказват по съдебен път, че са агресивни и опасни и тогава ги прибират в психиатрия. После пак ги пускат. Но някой трябва да следи дали болният си пие редовно лекарствата, защото спре ли ги, настъпва адът за близките.
Такъв беше случаят с 21-годишния Роналд Стоянов от Велико Търново, който закла майка си, след като семейството му извървя цялата тази процедура. Младежът е проявявал агресия, видна от всички съседи и роднини, и никой не е бил в състояние да каже кога и дали изобщо си пие поддържащите медикаменти. Той намушка майка си, докато спи, именно след едно такова пускане от психиатрия.
През март 2001 г. психично болната Даниела уби тригодишния си син, а бесни таксиметрови шофьори за малко не влязоха в парламента, предизвикани от новината за Пепи, открит мъртъв в Южен парк; октомври 2004 г. Красимир, отличник от математическата гимназия в Благоевград, уби своя брат близнак и майка си, която е лекарка; януари 2011 г. тийнеджърът от Кърджали Джуни уби майка си и братчето си; юли 2012 г. 21-годишният Роналд Стоянов закла майка си; психично болен съпруг, тормозил семейството си чрез агресивни прояви, беше сред причините, наред с ниските доходи и грижите за три деца, учителката Илияна Иванова да направи срив през декември м.г.; януари 2013 г. семейство в София беше избито, най-вероятно от един от двамата психично болни синове, или от бащата, за когото се допуска, че не е издържал на грижите и напрежението вкъщи, полагани от повече от 20 години...
За последния случай съседи казват, че са подозирали, че момчетата не са добре, но очевидно не са лекувани. У нас е срамно да признаеш, че в семейството ти има психично болен човек. Съседите на Савови са знаели рождените дни, защото са черпели, но не и дали наистина двете момчета са имали психичен проблем. Родителите са се опитвали да се справят сами - и на единия от двамата му е дошло в повече.
Непосилно бреме е и двете ти деца да са болни от неизлечима болест, трудно и мъчително е за човек да живее, осъзнавайки, че няма да се радва на сватби и внуци, а мъчителни болнични престои и мисълта кой ще се грижи за тях, когато родителите умрат.
И майката на 20-годишния Адам Ланза, който застреля 20 деца и шестима възрастни, сред тях и нея, се е опитвала да се справя сама. Единственото, което помнят нейни приятели да е споделяла, е, че става все по-трудно да се справя с него. Това споделила и бабата, вече мъртва, от убитото семейство Савови преди три седмици.
"Психо" беше дамга и в социалистическа България. Тогава, за да не цапа нищо имиджа на идеалното общество от хармонично развити личности, домовете за изоставени деца, "лудниците", домовете за умствено изостанали и всякакви други нехармонично развити граждани бяха извън градовете или в забутани малки селища. Далеч от погледите, далеч от всички.
Помните ли документалния филм "Дом №8" на режисьора Николай Волев? Така и не стигна до широката публика. Неговият "родственик" в днешна демократична България е филмът за Могилино на екипа на британската обществена медия БиБиСи.
Грижите за психично болните в България се ограничават до осигуряване на лекарства, но извън това не се прави почти нищо и психично-здравната помощ е продукт с ниско качество. Това е проява на тоталната липса на грижи за нашите пациенти, заяви пред БНР директорът на Държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски" д-р Цветeслава Гълъбова.
Първите, които пострадаха от срива на здравеопазването, бяха психиатриите. Стотици психично болни хора бяха "изписани" и останаха буквално на улицата, тъй като близките им не искаха да се грижат за тях, а хосписи няма, нито пък има кой да ги приеме там с мизерните им пенсии. Повечето разчитат на минимални инвалидни пенсии от по стотина, максимум 150-200 лева, тъй като нямат трудов стаж, а и не могат да работят.
Едно от добрите постижения по време на социализма обаче бяха трудовите кооперации към много от психиатриите, където пациентите се трудеха - тапицерски, дърводелски услуги и др. За необходимостта да полагат труд, включително и като вид терапия, и за да не се десоциализират, говори и д-р Гълъбова.
Въпреки 17-те институции у нас, които уж се занимават с психичното здраве, на практика резултатите са нулеви. Дори от тази година психиатри предупредиха, че са възможни още по-големи проблеми с оказването на такъв тип помощ. Причината е прехвърлянето на тази дейност от здравното министерство към НЗОК. Това означава, че дори пациенти с леки депресии вече ще трябва да се водят на отчет в болници или диспансери.
Досега отделни психиатри можеха да осъществяват диспансерното или амбулаторно наблюдение на хора с психични разстройства. Така например не беше необходимо пациент с депресия да фигурира и в регистрите на психиатричните диспансери и клиники. Според д-р Аничкина именно възможността да останат анонимни позволява на много пациенти да се лекуват.
"Много от хората, които имат нужда от помощ, не я търсят поради различни причини. Една от тях е тази стигма - да не би някой да си помисли, че той е луд, да не му попречи това на работата, при изграждане на семейство", обясни наскоро д-р Анета Аничкина.
Тази година все повече пациенти ще се откажат от помощ заради новото изискване да се водят на отчет в психиатричните центрове. "Всички пациенти да бъдат насочвани към диспансерите, където да бъдат лекувани - това е нарушение на правата. Става дума за всички заболявания, които ангажира психиката - те са много и различни. Да, някои имат нужда от по-сериозно лечение, други нямат и не могат да бъдат поставяни в една и съща позиция и отношение към тях", убедена е специалистката.
Разбира се, на никого не му пука, най-малко на "тежката артилерия" - здравната министърка Десислава Атанасова, която в края на м.г. даде едно самодоволно интервю, за да ни каже, че е успяла да свърши всичко, каквото си е приоритизирала. Макар че би трябвало да поназнайва нещичко от проблема - била е 6 месеца юрисконсулт на психодиспансера в Русе.
Може и да не ви е известно, но Столичната община има одобрена от СОС стратегия за психично здраве за периода 2008-2013 г. Тя е твърде дълга, но един абзац от нея е особено показателен.
"... Изпълнението на стратегията само по себе си не носи гаранция, че нейните цели - подобряването на качеството на живот на лицата с тежки психични разстройства в София - ще бъде постигната. Необходимо е независимо от програмата и нейните отчети за изпълнение да се определят показатели, по които може във времето да се отчита промяната в смисъл на приближаване към целта. Примери за количествени показатели в това отношение са броят на разкритите програми и центрове за конкретен период и броят на лицата, които ползват услугите им..." Колко ли са програмите?
