„Корпус за бързо реагиране" не е най-блестящият сред новите български филми, нито най-оригиналният, но е първият сред тях, който се сдобива с продължение.
От вчера „Корпус за бързо реагиране 2: Ядрена заплаха" вече върви по екраните, а трейлърът му е обещаващ и загатва подобрение спрямо оригинала.
Това навежда на мисълта, че сценаристът и главен актьор Васил Мавриков спокойно може да развие приключенията на детективския екип в богата пълнометражна поредица и така да повлече крак за цяла нова мода в седмото ни изкуство.
Възможността сикуълите да започнат да валят отвсякъде не е толкова безумна, колкото звучи първоначално - все пак моделът не е непознат у нас.
Да, в новото българско кино пълнокръвните продължения може да са чудо невиждано, но в старото не са чак такава рядкост.
Историята помни „Момчето си отива" и „Не си отивай", където Филип Трифонов първо беше абитуриент, а после директор на училището; „А днес накъде", където Рангел Вълчанов събра всичките си герои от „А сега накъде" 20 години по-късно; детските приключения от „Таралежите се раждат без бодли" (1970), преминали в сериала „Войната на таралежите" (1979), който имаше и пълнометражна версия.
Не можем да пропуснем и поредицата за Емил Боев (българския Джеймс Бонд) по романите на позабравения напоследък Богомил Райнов - някога радвал се на етикета „автор на единствените български бестселъри".
„Голямата скука", „Господин Никой", „Няма нищо по-хубаво от лошото време" и „Умирай само в краен случай" бяха най-доброто, което соцът можеше да предложи в областта на шпионския трилър.
Имаме няколко заглавия като „Хан Аспарух", „Борис I" и „Константин Философ", които от самото начало са замислени в по няколко части.
Намират се и филми, които са по-скоро духовни наследници на предишни заглавия от подобен или съвсем същия творчески състав - като мюзикълите „Чичо Кръстник" спрямо „Баща ми бояджията" и сериалът „Патриархат" спрямо филма „Матриархат", написани от Георги Мишев.
Възможните сюжети
В последните години също се появиха поне няколко български филма, които спечелиха публиката и чието продължение би зарадвало много хора.
Защо да не видим „Мисия Лондон 2", в който главен герой е Любо Нейков, издигнал се от готвач до началник в българското посолство? Или да започнем от най-лесното и очевидното - „Шивачки 2", където трите млади момичета, дошли в София да забогатеят и поумнеят, след години се връщат в своята провинция, отчаяни и наедрели?
С навлизането на смартфоните естествено се заформя и посоката на „Love.net 2" - с едни доста по-мобилни, но все така празни духом герои, практикуващи модерна хай-тек любов. „Източни пиеси" също плаче за продължение с отворения си финал, а „Дзифт 2" може да прехвърли своя ноар соц-реализъм в тъмните времена на хиперинфлацията.
От по-старите ни филми също има такива, които спокойно могат да бъдат продължени днес и да пленят аудитория, която въобще не помни оригиналите. „Преброяване на дивите зайци" с използване на модерни технологии или „Опасен чар" с изобретателен съвременен измамник са само два от обещаващите варианти.
А Иван Ничев, който направи два филма за Бай Ганьо („Бай Ганьо" и „Бай Ганьо тръгва из Европа", 1990 и 1991) може да подхване други фейлетони на Алеко или пък далеч по-смелото „Синът на бай Ганьо учи в Европа".
Страда ли ни се повторно?
Естествено, главната причина днес да липсват продължения е ясна: колко наши заглавия са постигнали комерсиален успех? И ние не можем да се сетим.
Харесвани или не, филмите ни си остават губещи начинания. Но току виж поредиците на големия екран се оказали сравнително приемлив финансов модел, и то много по-приятен за зрителите от да речем продуктовото позициониране.
От сюжетна гледна точка евентуален сикуъл почти винаги е възможен, макар че доста от най-хубавите български ленти (например „Козият рог", сдобил се само с римейк, или „Крадецът на праскови") завършват така трагично, и са така изпипани в своята депресираща цялост, че на човек не му се иска да плаче с тях наново.
Докато поне комедиите ни, успешни или неуспешни, определено повече носят на продължения. Те позволяват и да се експлоатира някой характерен и обаятелен герой като този на Тодор Колев от „Двойникът" и „Опасен чар" - това далеч не е опция само при сериалите.
Холивудската поука
Ако наистина тръгнем по този път, задължително трябва да почерпим опит от учебника за сикуъли Холивуд - и без това в последните години българското кино черпи обилно идеи и похвати оттам.
Само че имаме нужда спешно да се поучим и как да избегнем проклятието на сикуъла. Възможно ли е въобще това? Ще ни сполети ли и нас?
Спокойно! Има достатъчно примери за качествени продължения, които не отстъпват на оригиналите („Пришълците"), или са даже по-добри („Терминатор 2", „Междузвездни войни: Империята отвръща на удара").
Може би с новия „Корпус за бързо реагиране" случаят е именно такъв - което ще бъде едно прекрасно начало на предстоящата буря от „втори действия".
Българските филми от последните години са с "отворен" финал не за да са отворени за продължение, а защото авторите им не умеят да правят кино, не могат да разказват истории с филмите. Те се напъват да правят кино, умеят да нареждат една след друга супернедостоверни случки, хрумки някакви и последната е тази, след която не могат да продължат - по всякакви причини, включително и защото нямат повече пари или време.